Отец Йейтс беше над петдесет години, но определено беше точен. Той даваше шанс на всички — бивши проститутки, възстановяващи се наркомани, докато намеренията им бяха искрени, беше до тях. Като че ли нищо не можеше да го обезпокои.
— Розмари, разкажи ми за онези нечестиви копнежи, които те спохождат и за които искаш да разкажеш на Бог. Какво чувстваш в тези моменти?
— Те са като пориви, отче. Когато се нуждая от питие или изчукване — извинявай, отче — когато се нуждая изключително много от тези неща, имам чувството, че ме връхлитат черни вълни една след друга. Ако ги задържа вътре в себе си, тези пориви само стават по-силни. Но ако говоря за тях, ако ги облека в думи, изпитвам известно облекчение.
— Дай ми пример.
Розмари се опули насреща му.
— Искате да ви кажа каквото мисля?
— Точно така.
— Не знам, отче. Става въпрос за някои доста мръснишки неща.
Отец Йейтс се усмихна.
— Розмари, чувал съм всяка неприлична дума, която съществува на този свят. Чувал съм такива неща по време на изповед, които ще те накарат да настръхнеш цялата — бруталности, фантазиите на педофили. Уверявам те, че мога да се справя с онова, което ще ми кажеш.
Тогава Розмари го погледна и повярва на думите му, но въпреки това ѝ беше трудно. Чувствата, които изпитваше, и думите, необходими за описването им, бяха нейната тайна. Имаше времена, когато изживяваше тези думи и ги изричаше без никакви проблеми. Но това се беше променило.
От друга страна…
Розмари усещаше, че може да получи известна доза облекчение, като изрази с думи мрачните пориви, които се надигаха в нея.
Ами ако…
Това беше най-голямото опасение от всички, проблемът, който ни пречеше да си признаем греховете.
— Отче, ако… ако аз си… — Тя прехапа треперещата си устна. — Обещавате ли да ме харесвате и след това?
Срамуваше се от него и наведе глава. Отец Йейтс я хвана за брадичката и я накара да го погледне в очите. Видя такава добротата в тях, че ѝ се прииска да изкрещи от облекчение.
— Обещавам ти, Розмари, Бог ми е свидетел.
Тя си поплака малко и свещеникът ѝ даде необходимото време. След това си избърса очите и започна да му разкрива тайните си. Думите прииждаха като потоп — мрачни и отвратителни, но трябваше да бъдат изречени.
— Понякога, отче, просто искам да се чукам, нали ме разбирате? Не искам да се натискам, да правя любов или нещо подобно. Искам кур в устата и в путката си и го искам, когато съм се натряскала и съм изсмъркала всичката кока, до която съм успяла да се добера. Искам го и докато се боря с това си желание, го искам още повече, нали се сещате? Винаги е било така. Хората смятат, че момичетата като мен са жертви, и някои навярно наистина са. Но аз така и не мога да се наситя. Никога. Колкото по-мръснишко, толкова по-добре. Плюй ме, уринирай върху лицето ми, дръж се с мен като с курва и аз ще стигна до много силен и приятен оргазъм. Искам да ме чукат с дни, със седмици, докато дишам.
Думите се лееха от устата ѝ без никакви задръжки, докато най-накрая не пресъхнаха. Тя се престраши да погледне отец Йейтс и изпита облекчение, когато не намери шок или обвинение на лицето му. Вероятно най-хубавото, най-важното от всичко беше, че не видя никакъв копнеж там. Никакъв намек за воайорско удоволствие.
— Благодаря ти, Розмари. Как се чувстваш, след като сподели всичко това?
— По-добре — отговори тя, без да се замисли. — Желанието като че ли изчезна. Сякаш… — Потърси някаква метафора. — Сякаш си изстисках голяма гнойна пъпка. Боли, докато го правиш, но е голямо облекчение, когато излезе, нали се сещате?
Отец Йейтс се усмихна и кимна.
— Да, сещам се. — Той стана сериозен и я хвана за рамото. — Розмари, мисля, че е по-добре да изричаш тези неща, отколкото да ги правиш, не си ли съгласна?
Тя запримигва насреща му, изненадана от идеята.
Дали наистина беше по-добре? Не ѝ се струваше много удачно предвид обществото, в което живееха. Ако кажеш на обществено място „искам да лапна някой кур“ и не след дълго вече ще си лапнала такъв, нали се сещаш?
Въпреки това… имаше огромна разлика между говоренето за пиене и чукане и събуждането след припадък със спермата на някакъв непознат в задника ти.
— Предполагам, че сте прав, отче. Да.
— В такъв случай съветът ми е по време на молитва да казваш каквото е необходимо да бъде изречено. Не се тревожи. Бог може да се справи с това.