— Тогава вземи Алън със себе си. Нека остави Амброуз и разпитите на пасажерите на местните. — Заместник-директорът млъква за миг. — Искам да имаш партньор до себе си, когато това е възможно, Смоуки. Изглежда, този тип би направил всичко, за да въвлече службите на реда. Това означава, че наблюдава.
Вече съм мислила по темата, но след като и Джоунс го казва на глас, по гърба ми преминават студени тръпки. В поне три случая мъжете, които преследвам, са проявявали личен интерес към мен и екипа ми и макар все още да сме живи, никой от нас не се е измъквал невредим.
— Разбрано, сър.
— Дръж ме в течение.
Заместник-директорът затваря, без да каже чао. Набирам Алън.
— Нека позная — казва направо той. — Връщаме се в Ел Ей.
— Ти си бил истински телепат.
— Мне. Ако не ме беше помолила да дойда, щях сам да настоявам.
— Ще дойда да те взема. Чао.
Стоя пред вратата на апартамента на Лиза, докато провеждам телефонните разговори. Надниквам вътре.
— Кали!
Тя излиза от спалнята. В облечените си в ръкавици ръце държи цифров фотоапарат.
— Какво става, сладкишче?
Запознавам я със случилото се с Розмари Зоненфелд. Тя повдига вежда.
— Заето момче.
— Да. Двамата с Алън ще се приберем у дома и ще проверим за какво става въпрос. Искам с Джеймс да продължите работата си тук. Съберете всичко, което можете да намерите. Качете се на самолета, когато приключите, и донесете всичко у дома.
— Може ли да се наспим след това?
— Ако не може, поничките ще са от мен.
Кали е пристрастена към миниатюрните шоколадови сладкиши. Буквално е влюбена в тях. Връзката им е много страстна.
— Честна сделка — съгласява се тя. — Приемам.
— Ще се видим скоро.
— О, Смоуки? Поздрави мъжа ми, ако го видиш. Кажи му, че очаквам секс, когато се върна. Много секс.
— Сигурна съм, че ще се радва да го чуе.
Кали замята косата си и се усмихва.
— Просто искам да му дам достатъчно време за подготовка преди предстоящата буря.
Двамата с Алън седим в колата и чакаме самолетът да пристигне. Той поглежда часовника си.
— Трябва да стигнем около шест. Вече говорих с ченгетата от Сими Вали и ги уведомих, че ще отидем. Някакъв тип на име Аткинс води случая.
— Докъде са стигнали?
— Криминологичната работа е свършена, включително и аутопсията. Не са намерили нищо съществено.
— Освободили ли са апартамента?
— Да.
— Проклятие.
Няма да получа същата възможност като при Лиза Рийд.
— Какво искаш да направим?
— Ще се срещнем с Аткинс, ще разберем всичко възможно за Розмари Зоненфелд — коя е била и как е умряла — и ще видим дали това ще ни отведе някъде.
— Ти какво мислиш?
Поглеждам своя приятел и колега и свивам рамене.
— Че ще бъдем отведени някъде. Надявам се само да не е в задънена улица.
Алън извръща поглед и кима. Чудя се дали и той го чува — бученето в тишината. Три нови трупа и още печащи се във фурната. Стомахът ми е свит от притеснение и ужас и имам чувството, че във вените ми жужат цикади.
— Ще се прибираш ли у дома тази вечер?
Вече сме в самолета и летим към вкъщи. Говоря с Бони от телефона в него.
— Надявам се, миличка. Липсваш ми.
— И ти ми липсваш, но всичко е наред. Нямам нищо против да работиш.
— Благодаря ти, скъпа, но наистина ще се опитам.
Настъпва моментно мълчание.
— Смоуки?
— Да?
— Знам, че си заета, но искам много скоро да поговорим за нещо.
Веднага наострям уши. Не си спомням някога Бони да ми е отправяла подобна молба. Какво ли не ми минава през ума — хубаво, лошо, банално. Предимно лошо. Опитвам се да говоря спокойно.
— Какво има, миличка?
Следва нова пауза, което също не е характерно за нея.
— Ами, мислех си над нещо. Знаеш, че обичам Елейна. И наистина трябваше да ме учи тя, докато се възстановявах, но…
— Но? — приканвам я аз.
Бони въздиша и сърцето ми се свива. Това е въздишката на малко момиченце, което носи голяма тежест.
— Мисля, че е време да тръгна на нормално училище. С други деца и всичко останало.
Сега е мой ред да млъкна.
— Хмм — съумявам да изрека накрая аз.
— Не те карам веднага да вземеш решение, мамче Смоуки. Просто исках да ти кажа, че искам да поговорим за това.
Прочиствам си гърлото и се опитвам да звуча уверено и с разбиране.
— Естествено, скъпа. Естествено.
— Добре. Благодаря ти. — Усещам облекчението в гласа ѝ.
От какво се е тревожила? От мен? Ако е така, не е на хубаво.