— Уха.
— Да. По чудо не хвана СПИН, благодаря на Бога, и наскоро се излекува от сифилиса. Явно Светият Дух бдеше над Розмари.
Смятам, че може да се поспори по темата, но не възразявам.
— Моля, продължете, отче.
— Бях там, когато се събуди. Не можеше да спре да плаче. Зададох ѝ въпроса, който винаги задавам: „Готова ли си за помощта ми?“. Розмари отговори, че е готова. Намерих ѝ място, на което да отседне. Хора от църквата ми ѝ помогнаха да се изчисти и всички заедно се молехме. — Очите му се натъжават. — Много се молехме. — Поглежда ме. — Трябва да разберете нещо много важно за Розмари, агент Барет. Не става въпрос за самото ѝ възстановяване или дори за греховете ѝ. Някак си отнякъде това безнадеждно момиче намери в себе си невероятна сила. Нито за миг не му беше лесно. Розмари ми сподели, че почти всеки ден си мисли за наркотици и секс. Копнежите ѝ станаха по-далечни, но така и не изчезнаха. Въпреки това тя продължи напред. — Свещеникът свива раздразнен юмруци. — През последните пет години се беше отдала на Бог. Без наркотици, без забежки към предишните си привички. Не обичам да използвам тази дума, но не мога да отрека, че е напълно подходяща в нейния случай — Розмари беше спасена.
— Разбирам. — Не съм убедена, но съм склонна да приема, че е започнала да се променя. В крайна сметка отец Йейтс не е кон с капаци.
— Също така имаше нещо, което… — Поколебава се.
— Какво?
— Хората ми се изповядват, знаете, но не мога да ви разкрия какво ми сподели. Мога да кажа само едно: тя ми довери най-големите си тайни. Не скри нищо.
Интересът ми е привлечен. Направо изгарям от любопитство, но съм наясно, че този човек никога няма да ми разкрие тайните на Розмари. Намирам неочаквана утеха в този факт.
Корените на католическото дърво са дълбоки, мисля си аз.
— Има ли още нещо, което можете да ми кажете, отче? Нещо, което мислите, че може да ни помогне?
— Съжалявам, агент Барет. Опасявам се, че единственото, което мога да ви разкажа, са спомени от най-лошите и най-добрите моменти от живота на Розмари.
Изваждам визитка от дамската си чанта и му я подавам.
— Обадете ми се, ако се сетите за нещо, отче.
— Обещавам да го направя. — Погледите ни се срещат за миг. — Какво мислите за моленето, агент Барет?
Опулвам се насреща му, хваната неподготвена.
— В лично отношения открих, че е много надценено, а резултатите от него — незадоволителни.
Думите ми плющят като камшик, лишени от всякакви задръжки. Съжалявам, че съм толкова жестока, и свивам рамене в знак на извинение.
— Простете.
— Няма за какво. Ако сте бясна на Господ, това означава, че все още вярвате в съществуването му. Това ми е достатъчно засега.
Нямам представа какво да отговоря, затова само промърморвам „Благодаря ви, отче!“ като някакво шестгодишно и се насочвам към изхода на църквата. Алън и Аткинс стават и тръгват след мен.
Проклети да са тези негови очи. Понякога религията наистина много ме дразни.
13.
Минава 20:30 часът. Алън, Аткинс и аз сме седнали в сепаре в задната част на „При Дени“. Няма много посетители, но сервитьорката ни е изморена. Дарява ни с половинчата усмивка, докато ни налива кафе в чашите, но не се опитва да подхваща разговор с нас. Предполагам, че е свикнала да сервира на ченгета.
Винилови сепарета и дървени маси. Има ли нещо по-американско?
Аткинс ни осигури екземпляр от файла по случая, в който е пълно със снимки от местопрестъплението. Изчаквам сервитьорката да се отдалечи на безопасно разстояние, и отварям папката, за да ги разгледам.
— Грозна работа — казвам аз.
— Но спретната — отбелязва Аткинс.
Коментарът му е доста намясто. Прав е. Гледам една от снимките на Розмари. Била е красива жена. На снимката е гола и лежи по гръб на леглото си. Краката ѝ са затворени. Главата ѝ е извита назад и очите ѝ са ококорени. Една ивица засъхнала кръв започва от дясната ѝ ноздра, продължава под ъгъл по бузата ѝ до челюстта. Неприятна гледка, но може да е още по-лоша. Няма никакви следи от сексуално насилие. Освен кръвта от носа, прободната рана и синината от дясната ѝ страна тялото на Розмари е непокътнато.
— Няма гняв — отбелязва Алън.
— Да — съгласявам се аз.
Сексуалната психопатия не е просто проява на обикновен гняв. Тя е проява на ярост от страна на жесток и умопобъркан човек. Проникването не е достатъчно, изисква се разрушение. Не виждам нищо от това на тези снимки. Сексът не е мотивът тук. Затварям папката и отпивам от кафето си.