— Но това са пълни глупости, нали? — пита заместник-директорът Джоунс.
Поглеждам го изненадана.
Директорът Ратбън кима.
— Истината е, че семейство Рийд обичаше сина си. Не им пукаше дали е гей, транссексуален или дори марсианец.
Сега разбирам.
— Платили са за смяната на пола, нали?
— Да. Не пряко, разбира се, но когато Декстър имаше нужда от пари, те му даваха със знанието, че ще бъдат използвани за целите му. Синът им присъстваше тайно на всяко коледно събиране на семейството.
Поклащам невярващо глава.
— Лъжата наистина ли е чак толкова важна?
Директорът ме дарява с онази усмивка, запазена за децата, които те очароват с наивността си. Толкова е сладка!
— Не си ли наясно с културната война, която се води в тази страна? Е, умножи я по десет и ще разбереш какво е положението в големи части от Юга. Това може да се окаже пречката между възможността да бъдеш или да не бъдеш президент. Така че да, наистина е толкова важна.
Обмислям думите му.
— Разбирам, но не ми пука за тези неща.
Директорът Ратбън се намръщва.
— Агент Барет…
— Почакайте, сър. Не казвам, че няма да пазя всичко в тайна. Просто няма да го пазя в тайна, защото конгресменът Рийд иска да става президент. Хич не ми пука за това. Ще запазя тайната, защото едно семейство, което е изгубило сина си, иска да го направя. — Кимам към тялото на масата. — А и защото Лиза така е поискала.
Директорът ме гледа втренчено известно време.
— Съгласен — отвръща той и продължава: — Госпожа Рийд ще е контактът ти със семейството. Ако се налага да разговаряш с конгресмена, тя ще го уреди. Ако ти трябва разрешение да претърсиш апартамента на Лиза или каквото и да е друго, ще говориш с нея. Стой настрана от конгресмена, освен ако не е изключително наложително.
— Какво ще се случи, ако накрая стигнем до него? — питам аз.
Усмивката на директора е тъжна.
— В такъв случай знам, че мога да разчитам на теб да пренебрегнеш политическите съображения.
— Кой ще се заеме с пресата по време на този случай? — пита заместник-директорът.
— Това е моя работа. В интерес на истината, не искам никой от вас да разговаря с нея, точка. Никакви коментари. — Директорът ме поглежда. — Това се отнася най-вече за агент Торн, Смоуки.
Има предвид Кали Торн, която е част от екипа ми. Тя е известна с голямата си уста и желанието си да я използва, когато намери за добре.
Ухилвам се на Ратбън.
— Не се тревожете, сър. В момента си има друга работа.
— Какво искаш да кажеш?
— Ще се омъжва след месец.
Директорът направо си гълта граматиката.
— Наистина?
Кали е известна като сериозен враг на моногамията. Започвам да свиквам с недоумението на всички, когато научат новината.
— Да, сър.
— Чудесата никога не секват. Изпрати ѝ поздравленията ми. Но също така гледай да не си отваря много устата. — Ратбън поглежда ролекса си. — Сега ще те заведа при госпожа Рийд. Съдебният лекар трябва да пристигне всеки момент. Резултатите от аутопсията ще бъдат изпратени единствено до мен и до твоя екип. Някакви въпроси?
Заместник-директорът Джоунс поклаща глава.
— Не, сър — отговарям аз, — но мисля, че трябва да говоря с госпожа Рийд насаме. Като майка с майка.
Ратбън се намръщва.
— Обясни ми защо.
— От статистическа гледна точка мъжете са по-агресивно настроени към транссексуалните от жените. Не казвам, че конгресменът не е обичал сина си, но ако Лиза е имала любим родител или някого, с когото е била наистина близка, то това определено е била майка ѝ. — Млъквам за миг. — Също така мисля, че има още една причина, поради която е изискала присъствието ми тук.
— Каква?
Поглеждам Лиза. Сега тя представлява нова тайна, такава, каквато само мъртвите могат да разкрият — старите я знаят, а младите винаги ще я пренебрегват: животът е прекалено кратък, колкото и дълго да продължи.
Усмивката ми е тъжна.
— Защото аз също изгубих детето си. Това е клуб само за членове.
2.
Колата приближава задния вход на моргата. Черна е, разбира се, предпочитаният цвят на правителството и служителите му. Тази приемственост действа почти успокоително. Задните прозорци са затъмнени, за да не може никой да види кой е вътре.
Часът е четири и половина следобед и започва леко да се смрачава. Тази част от Вирджиния е много близо до Вашингтон, но въпреки това е запазила идентичността си. Тук е по-спокойно, отколкото в столицата, и независимо дали е така, или не, се създава усещането, че е по-безопасно. Съществуват тихи местенца, които втълпяват илюзия за удобство. Като много места на изток и Вирджиния носи в себе си свой собствен характер и история.