- Това ще те направи ли по-силна?
- Да-
Брана направи амулета и Сърха го постави на врата си, до сърцето. Изпи още малко отвара и макар да нямаше апетит, хапна малко насила.
Заспа, сънува и щом се събуди, видя Брана, която стоеше на пост.
- Бягай в леглото си. Късно е.
Тъмната вещица
37
- Няма да те оставим. Ще ти помогна да си легнеш.
- Ще остана тук, до огъня.
- Тогава и аз ще поседя с теб. Редуваме се. Ще събудя Иймън, когато дойде неговият ред, а Тийгън ще ти поднесе чая сутринта.
Прекалено изтощена, за да спори, и толкова горда от тях, че не искаше да ги кори, Сърха само се усмихна.
- Така ли било?
- Докато се оправиш.
- По-добре съм, наистина. Магията му беше толкова силна, толкова черна. Трябваше да събера всичко, което имам, и дори повече, за да я спра. Нашата Тийгън… щеше да се гордееш с нея. Беше толкова устремена и силна. Ами ти, как тичаше към нас, понесла меча на дядо си!
- Много е тежък.
Смехът им подейства добре.
- Той беше едър мъж с дълга червена брада колкото ръката ти. - Въздъхна и погали с длан главата на Брана. - Щом не искаш да се качиш в леглото си, направи си удоб-но местенце тук на пода. И двете ще поспим малко.
Когато детето й заспа, Сърха изрече заклинание, което да направи сънищата на Брана хубави и сладки.
И се обърна към огъня. Беше време, крайно време, да повика Дайхи у дома. Нуждаеше се от неговия меч, от силата му. Нуждаеше се от него.
Затова отвори ума си за огъня и отвори сърцето си за любовта.
Духът й полетя над хълмове и поля - през нощта, през гори и над води, където плуваше луната. Прелетя цялото разстояние, което ги делеше, чак до лагера на техния клан.
Той спеше близо до огъня, а лунната светлина го обгръщаше като одеяло.
Когато тя се настани до него, устните му се извиха и ръката му я обгърна.
- Ухаеш на домашно огнище и горски поляни.
- Трябва да се върнеш у дома.
38
Родьт О’Дуа0ър
- Скоро, любима. Две седмици, не повече.
- Още утре трябва да яхнеш коня и да бързаш колкото можеш. Сърце мое, воине мой. - Обхвана лицето му с длани. - Нуждаем се от теб.
- И аз от теб. - Той се претърколи и се наведе над видението й, сведе устни към нейните.
- Не в леглото, макар че копнея за теб силно. Всеки ден, всяка нощ. Нуждая се от меча ти, искам да си до мен. Кеван ме нападна днес.
Дайхи скочи, ръката му посегна към меча.
- Ранена ли си? Децата?
- Не, не. Но за малко. Той става по-силен, а аз - по-слаба. Боя се, че не мога да го удържа.
- Няма по-силна от теб. Той никога няма да докосне Тъмната вещица.
Сърцето я заболя заради вярата му в нея, понеже вече не я заслужаваше.
- Не съм добре.
- Какво има?
- Не исках да те товаря с грижи и… не, заради моята гордост е. Ценях я твърде високо, но сега я отхвърлям. Страх ме е от онова, което предстои, Дайхи. Боя се от него. Не мога да му се опълча без теб. Заради децата ни, заради живота ни, ела си у дома.
- Тръгвам тази нощ. Ще събера мъжете си и тръгваме за вкъщи.
- Призори. Изчакай зората, защото мракът е негов. И бързай.
- Два дни. Ще бъда у дома при теб след два дни. И Кеван ще усети острието на меча ми. Кълна се.
- Ще те търся и ще те чакам. Твоя съм за цял живот и за пребъдното.
- Оздравявай, вещице моя. - Той вдигна ръцете й към устните си. - Само това искам от теб.
- Ела си у дома и ще оздравея.
- Два дни.
Тъмната вещица
39
- Два дни. - Целуна го и го притисна силно и здраво. И отнесе целувката със себе си, докато прелиташе обратно над лунното отражение и зелените хълмове.
Върна се в тялото си много, много изморена, но и по-силна. Магията между тях бе истинска, силна и здрава.
Два дни, помисли си тя и затвори очи. Докато той яздеше към нея, тя щеше да си почива, да остави магията отново да я изпълни. Децата щяха да са наблизо, под светлината на деня.
Заспа отново и отново сънува.
И в съня си видя, че той не дочака изгрева. Яхна коня си на лунна светлина, под студеното звездно небе. Лицето му бе сурово, докато конят му танцуваше върху коравата земя.
Конят му се втурна устремно и далеч задмина конете на тримата мъже, които го придружаваха.
Под лунната светлина и тази на звездите Дайхи яздеше към дома, към семейството си, към жена си. Към Тъмната вещица, която обичаше повече от живота си.
Когато вълкът изскочи от мрака, той едва имаше време да извади меча от ножницата. Дайхи замахна, но проряза само въздух, когато конят му се изправи на задни крака. Мъглата се надигна като сива стена и го хвана в капан, отдели го от другарите му.
Той се биеше, но вълкът скачаше над острието отново и отново, тракаше с челюсти, замахваше зловещо с нокти и пак изчезваше в мъглата. За да изскочи от нея отново.