- Това никога не е било под въпрос. Казах ти го вече.
- И трябва да сме приятели с теб, за да не се държим неловко и смутено един с друг. Важно е. Не бих могла да работя с теб или за теб, ако двамата се мразим или таим негодувание. Накрая ще си тръгна, за да спестя мъките и на двама ни, и тогава пак ще съм ядосана и тъжна.
- Аз не тая негодувание. Не мога да обещая, че няма да имам смесени чувства, защото са точно такива в момента. Всичко е много оплетено и хлъзгаво за мен. Ако ти просто…
- Не и този път. - Ней с теб, помисли си тя. Защото с него, никога не би могла да се изправи след падането. - Нищо няма да е просто. Аз съм отговорна за своите чувства, както и ти за твоите. Ще разбереш някой ден - повтори тя. - Но и двамата имаме хубава работа, която е важна за нас, имаме общи приятели. И което е по-важно от всичко останало точно сега и в този момент, имаме общ враг и цел. Не можем да свършим всичко, което ни предстои, ако не сме стъпили на здрава основа.
- Кога стана толкова логична, по дяволите? - измърмори той.
- Може би съм взела назаем от Брана. Тя ме научи на много, показа ми повече, отколкото някога съм си представяла, че мога да видя. Имам наследство, на което ще
Тъмната вещица
323
остана вярна. Ще се боря за него. И ще бъда вярна на себе си.
- Значи, ще работим заедно, ще се бием заедно и ще бъдем приятели? И това е всичко?
Тя отново му се усмихна.
- Това е много за повечето хора. И не искам да си мислиш, че ти отказвам секс за наказание.
- Нямах предвид… макар че сега, като го казваш, има и такъв ефект. Не беше само секс, Айона. Не си го мисли.
- Не, не беше. Но аз те притиснах и в това отношение. Скочих с двата крака, както имам навик, с ботушите направо.
- Харесва ми, когато скачаш с двата крака. Но ако от това се нуждаеш, ще бъдем само приятели. - Засега, помисли си той. ^ ^
- - Добре. Сега искаш ли бира?
За малко да приеме, за да спечели още малко време и може би да смекчи границата, която бе очертала помежду им. Но тя бе казала какво иска от него и той щеше да й го даде.
- Най-добре да тръгвам. Нали имам толкова оплетени мисли да разплитам все пак.
- Хубаво е да започнеш поне.
- Сам ще намеря пътя навън и ще те видя утре сутрин.
- Понечи да тръгне, но се извърна за миг само за да я погледне. Толкова беше светла, красива с ярките цветя до нея.
- Заслужаваш всичко, Айона, и нито прашинка по-малко.
Тя затвори очи, когато чу вратата да се затваря след него. Толкова бе трудно да остане твърда, да направи и каже онова, което знаеше, че е правилно, докато сърцето я болеше. Докато сърцето й копнееше да приеме по-малкото и да се задоволи с него.
- Не и с него - прошепна тя. - Може би с някого другиго, но не и с него. Защото… той е единственият на света.
Реши да остави цветята на масата, за да им се радват всички, но преди да се върне в ателието, за да пречисти
324
Родът 0’Дуайър
инструментите си, намери една висока и тънка ваза, избра три стръка от цветята - магическо число - и ги пъхна в нея, за да ги занесе горе в стаята си, където щеше да им се наслади, преди да заспи. И където щеше да ги види още щом отвореше очи сутринта.
Тъмната вещица
- 325
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
С пристигането на пролетта в графство Мейо над зелените гори и тучните хълмове заваляха меки и напоителни дъждове. Дивите цветя надигнаха главички и разтвориха листенца да пият, градините избухнаха в разкошни цветове. В полята блееха агнета, патици плуваха в езерата, докато горите ехтяха от птичи песни.
Айона садеше цветя и зеленчуци, и билки с братовчедите си, стържеше калта от ботушите си и оставаше дълги часове в конюшнята, преди да посвети още толкова на занаята.
Белтейн с майските дървета и песни дойде и отмина, и доведе още по-близо слънцестоенето.
С нарастването на дните тя често ставаше преди зори и работеше дълго след залез, използвайки енергията, която гореше в нея, за да научи повече.
В дъжда и калта се научи как да борави с меч.
Макар да не си представяше какво е да се биеш в истинска битка с мечове, все пак й харесваше усещането за меча в ръката й. Харесваше й тежестта му и фактът, че - макар и дребничка, но силна - можеше да удря и да парира.
Никога нямаше да бъде на нивото на Мийра. Приятелката й напомняше още повече на амазонка с плитка, преметната през рамо, и меч в ръка. Но и тя се учеше - да застане в правилна стойка, да движи добре краката си, да маневрира.
Отвъд тънкия воал, който Брана бе сътворила, тя сечеше и парираше удари, докато Мийра безмилостно я тикаше назад. Докато мечовете пееха, а Мийра крещеше инструкции или обидни думи, Брана седеше на пейка в градината