326
Родът 0’Дуайър
като някоя екзотична домакиня и спокойно белеше картофи за вечеря.
- Натисни с рамо!
- Натискам! - Задъхана и сериозно натъртена, Айона премести тежестта на тялото си върху другия крак и се опита да атакува.
- Хайде, нападни ме, да те вземат мътните. Мога да ти отсека крайниците, все едно си парцалена кукла.
- Само някаква си драскотина. - Напуши я смях, разсея се и Мийра се нахвърли върху й като демон.
- Внимавайте… - Брана въздъхна шумно, когато Айона изгуби равновесие и падна по гръб в избуялата в лехата синя лобелия.
- Е, браво.
- Опа. Съжалявам.
- Достатъчно добре владееш основните движения. - Мийра прибра меча в ножницата си и й протегна ръка, за да я издърпа на крака. - Но имаш типичните женски недостатъци. Доста си бърза и пъргава, достатъчно издръжлива. Но убийството не е в кръвта ти и винаги ще те побеждават.
Айона разтри дупето си.
- Никога не съм планирала да убивам някого.
- Плановете се променят - изтъкна Брана. - Оправи сега цветята, след като твоят задник ги смачка така.
- О, да. - Айона се обърна към тях, замисли се.
- Не. - Брана щракна с пръсти. - Недей мисли, просто го направи.
И тя протегна ръце по-скоро по инстинкт, отколкото премислено. Смачканите цветя се съживиха.
- Допълнително ги подсилих малко.
- Виждам. - С лека усмивка Брана продължи да действа усърдно с ножа за белене.
- Бих си взела душ и една бира. Не, първо бирата.
- Ще потренираме още, бирата - после - възпря я Мийра. - Този път не сдържай нищо от силата си. Брана не ти
Тъмната вещица
327
ли каза, че е затьпила остриетата като ума на учителката ни по естествени науки в първи клас? Помниш ли я, Брана?
- За съжаление, да. Госпожица Кени, която бе по-строга и от най-набожната монахиня и която можеше направо да те закове на стената с погледа си.
- Чух, че се преместила в Донегъл и се омъжила за някакъв търговец на риба.
- Мъчно ми е за човека. - Брана стана и взе купата с картофи, както и кофичката, в която събираше обелките за компост. - Ще ги сложа да се пекат и ще донеса бирата, докато вие двете си разменяте удари тук.
За да спечели малко време, понеже наистина се нуждаеше от малко почивка, Айона се загледа в меча си.
- Нали не вярваш, че ще използваме тези оръжия по този начин срещу Кеван?
- Няма как да знам, нали? Ищонеже аз не притежавам силата ти, това може да е единственото оръжие, с което разполагам, когато настъпи моментът.
- Защо не си уплашена?
- Знам легендата от дете, а всичко се превърна в истина, откакто се запознах с Брана, което ми се струва преди хиляда години. Това е от една страна. А от друга…
Мийра се озърна и впери поглед в новите насаждения, в миналогодишните едва наболи стръкчета, в горите по-нататък в мрачната дъждовна привечер.
- Не изглежда истинско, нали? Че когато дойде слънцестоенето, ще се опитаме да приключим всичко с каквито средства разполагаме. С кръв и магия, с острие и зъби. Не е истинският живот, а само легенда. Но все пак е истина. Мисля, че съм замаяна от всичко това. А и още нещо важно - когато времето настъпи, ще бъда с хората, на които вярвам най-много на света. Затова страха го няма. Засега.
- Ще ми се да беше сега. Понякога нощем си мисля: „Нека да бъде утре, за да свърши всичко“. А после на сутринта си казвам: „Слава богу, че не е днес, така ще имам още един ден“. И не само за тренировки, за учене, но и…
328
Родът 0’Дуайър
- Да поживееш.
- Да поживея, да бъда тук. Да съм част от всичко. Да яздя Аластар, да работя, да се видя с братовчедите си, с теб и…
- Бойл.
Айона сви рамене и почти успя да си придаде небрежен вид.
- Харесва ми да го виждам. Мисля, че двамата се справяме доста добре със ситуацията. Да бъдем приятели, беше правилното решение.
- О, глупости. Разбира се, че сте приятели, но това никога няма да е всичко. От двама ви се излъчва толкова плътен облак от сексуална енергия, похот и емоции, че направо се чудя как останалите виждат нещо изобщо.
- Аз не излъчвам нищо. Наистина ли?
- Естествено, че излъчваш. Предполагам, че никой влюбен не може да се контролира. Но доста идва и от негова страна. - Мийра вдигна ръце при мисълта колко много от хората, на които държеше, отказваха да се пресегнат и да вземат онова, което най-силно желаеха. - Айона, той ти донесе цветя, а си мисля, че единствената жена, на която е носил букет някога, сигурно е майка му или баба му. Защо иначе в малкия хладилник ще има заредени от любимите ти напитки?
- Сега, като го споменаваш…
- Кой, мислиш, се е погрижил за това? А кой ти донесе сандвич тост вчера, когато не можа да излезеш за обяд?