- Прав си за всичко. - Отдръпна се и се зае да подрежда закуската в чинията му. - Усещам го да дебне, а ти? Навърта се на границата на сънищата ми и се мъчи да влезе. Почти успява и част мен осъзнава, че аз му позволявам. А после чувам музиката на Брана и след миг вече е утро.
Айона извади и друга чиния, върху която подреди наполовина на количеството храна, което бе приготвила за Конър.
- Ще я оставя на топло във фурната за Брана.
Когато се обърна, Конър безмълвно я прегърна. Толкова му се удаваше да успокоява, помисли си Айона.
- Хайде, стига си се тревожила. Той никога не се е изправял срещу такива като нас тримата, нито пък тримата, които идват с нас.
- Отново си прав. Хайде да хапнем, после ще ида с колата до работа - ще мина по дългия път, за да се упражнявам.
- Ще стигнеш два пъти по-бързо, ако те изпратя дотам пеша.
- Вярно, но няма да се упражнявам в шофиране. - Нито щеше да има възможност да се отбие в хотела и да ги помоли да пуснат писмото й на следващия ден.
Държеше очите си широко отворени и нащрек за каквато и да е следа от мъгла, от черния вълк или каквото и да е, което би алармирало инстинкта или сетивата й. Стигна до замъка Ашфорд без инциденти или проблеми с колата. Всъщност смяташе, че се справя с минито, пътищата и
Тъмната вещица
347
шофирането отляво много добре - каквото и да говореше Мийра.
Също както вярваше, че се справя много добре с нервността, причинена от очакването и затишието.
Признаваше, че пулсът й се ускорява всеки път, когато погледне през прозорец на къщата, за да огледа гората, пътя или хълмовете, а и усещаше напрежение и лека болка в гърба и раменете всеки път, когато се подготвяше да поведе група през зелените сенки и гъстата гора.
Но продължаваше да гледа през прозореца, да води групи. И това бе важното, каза си Айона, когато спря пред конюшнята.
Тъй като бе пристигнала първа, отвори вратите и се обърна да включи лампите.
И видя в центъра на манежа да стои вълкът.
Вратите се затръшнаха зад гърба й, светлините угаснаха. В един ужасен миг на шок виждаше единствено три зловещи червени точки. Очите на вълка и камъка на силата му.
Те се превърнаха в размити линии, когато звярът се втурна напред.
Тя вдигна ръка нагоре - преграда, щит. Вълкът се блъсна в него с такава сила, че тя усети как земята потрепери. Също както усети и пукнатините, които се появиха в преградата й като в разбито стъкло.
Видя как сенчестата му фигура отново се приготвя за скок.
Чу цвиленето на конете, изпълнено със страх. И това предопредели действията й.
Когато вълкът атакува, тя свали щита и скочи вляво. Инерцията го понесе навън и звярът се блъсна във вратата със силата на артилерийски снаряд. Когато вратата се отвори, беше ред на Айона да атакува.
Хукна навън и този път вдигна щита зад себе си. Звярът нямаше да премине, нямаше да нарани конете. Застана стабилно, с леко разтворени крака и се приготви да се защитава, докато вълкът се извръщаше с лице към нея. Беше
348
Родът 0’Дуайър
готова, когато той се изправи на задни крака и се превърна в човек.
- Бърза си и хитра. - Също като в сънищата й, гласът му бе като студени ръце, които се плъзгаха по кожата й. И въпреки това усещането бе някак съблазнително. - Но си млада - на години и по сила.
- Достатъчно съм опитна и в двете.
Той й се усмихна. Нещо в духа й го отблъскваше, макар тялото й да го привличаше.
- Мога да те убия само с поглед.
- Досега не си успял.
- Смъртта ти не ми е нужна, Айона Светлата. Само ми дай онова, което толкова късно те е споходило и което Още е толкова младо и свежо в теб. - Тъмните му като безлунна нощ очи приковаваха нейните, докато се приближаваше все повече, омайвайки я с коприненонежния си глас. - Искам само силата, която ти не разбираш, и ще те пощадя. Ще пощадя всички ви.
Сърцето й препускаше - прекалено силно и бързо. Но силата й се пробуди ниско в корема и щеше да се надигне. Тя щеше да я накара да се надигне.
- Само толкова ли? Сериозно? О… не. - Тя чу крясъка на сокола над главата си и този път тя се усмихна. - Идват и другите.
- Заради теб ще загинат. Кръвта им ще опетни ръцете ти. Виж. Погледни. Разбери го.
Тя погледна към ръцете си и кръвта, която ги бе обагрила и капеше в локвичка на земята. Видът на кръвта, топлината я изпълниха със страх, който я прониза като остър нож дълбоко в корема, в сърцето.
Но когато вдигна очи, Кеван го нямаше. А Бойл яздеше като бесен върху Аластар по черния път.