Тя литна към него, извиси се над хълмовете и отвъд морето.
Усети, когато челюстите го захапаха, когато кръвта бликна от сърцето му - и от нейното. Сълзите й се изсипаха като порой и отмиха мъглата. Извика името му и се свлече на земята до тялото му.
Опита най-силното си заклинание, най-могъщата магия, но сърцето му не искаше да бие отново.
Когато стисна ръката на Дайхи в своята и извика за милост към богинята, чу смеха на вълка в мрака.
40
Родьт 0’Дуайър
Брана потрепери насън. Преследваха я сънища, изпълнени с кръв, ръмжене и смърт. Бореше се да избяга от тях, да се освободи. Искаше при майка си, при татко си, искаше да намери слънцето и топлината на пролетта.
Но я обгръщаха облаци и студ. Вълкът излезе от мъглата и застана на пътя й. А от оголените му зъби капеше топла кръв.
С приглушен вик тя скочи от завивките си и стисна здраво амулета. Сви колене към тялото си и ги стисна здраво, отърка мокрото си от сълзи лице в бедрата си, за да го изсуши. Не беше бебе, което плаче от лоши сънища.
Беше крайно време да събуди Иймън и после да се надява на по-спокойни сънища в собственото си легло.
Извърна глава, за да провери как е майка й, и видя празния стол. Разтърка очи с юмручета и тихичко я повика, докато се изправяше.
Видя Сърха, просната на пода между огъня и стълбата към тавана, неподвижна като труп.
- Мамо! Мамо! - Ужасът я сграбчи в лапите си, когато се хвърли към тялото на майка си. С разтреперени ръце тя обърна Сърха и притегли главата й в скута си. Повтаряше името й отново и отново като молитва.
Твърде бледа, твърде неподвижна, твърде студена. Поклащайки се ритмично, Брана реагира, без да мисли, без да планира действията си. Когато топлината бликна в нея, тя я преля в майка си. Треперещите й ръце се пристиснаха силно, здраво върху сърцето на Сърха, а главата й се отметна назад, докато очите й се замъглиха и вторачиха не-виждащо. Черният пушек в тях теглеше към светлината и запращаше стрели от нея в майка й.
Топлината се изля навън, студът проникна вътре, докато, трепереща цялата, тя се отпусна немощно напред. Небето и морето се сливаха, светлината и мракът кръжаха наоколо. Болка, каквато никога не бе изпитвала, пронизваше корема й, разкъсваше сърцето й.
Тъмната вещица
41
После изчезна и след нея остана само изтощението.
Отнякъде много отдалеч чу воя на хрътката си.
- Не, стига толкова. - Гласът на Сърха бе дрезгав, накъсан и слаб. - Спри. Брана, трябва да спреш.
- Имаш нужда от още. Ще намеря още.
- Не. Прави каквото ти казвам. Усмири дъха си, усмири мислите, усмири сърцето си. Дъх, мисли, сърце.
- Какво има? Какво е станало? - Иймън се появи с трополене по стълбата. - Мамо!
- Аз я намерих. Помогни ми, помогни ми да я качим в леглото.
- Не, не в леглото. Няма време - каза Сърха. - Иймън, пусни Кател вътре и събуди Тийгьн.
- Будна е, тук е.
- О, ето те, малката ми. Не се плаши.
- Има кръв. По ръцетб тсГима кръв.
- Да. - Потискайки мъката си, Сърха се загледа в ръцете си. - Не е моя.
- Донеси кърпа, Тийгьн, ще я измием.
- Не, не носи кърпа. Котлето. Донеси ми свещите и книгата, и солта. Всичката сол, която имаме. Наклади огън, Иймън, а Брана да ми направи чай - нека да е силен.
- Ще направя.
- Тийгьн, бъди добро момиче и иди да събереш цялата храна, която имаме.
- Ще пътуваме ли някъде?
- Ще пътуваме, да. Нахрани животните, Иймън, да, още е рано, но ги нахрани добре, после вземи колкото можеш повече овес за Аластар.
Пое чашата от Брана, отпи голяма глътка, изпи всичко до дъно.
- Хайде, върви да събереш багажа, дрехите ви, одеяла. Вземи меча, ножа, всички монети, бижутата, които баба ми остави. Всичко, което ми е оставила. Всичко, Брана. Не оставяй нищо ценно. Събери всичко и побързай. Бързо! - сопна се тя и Брана хукна.
42
Родът 0’Дуайър
Време, помисли си Тъмната вещица, идва и си отива. А сега й бе останало толкова малко. Но достатъчно. Щеше да се погрижи да е достатъчно.
Остана тихо на мястото си, докато децата вършеха каквото им бе наредила. Събираше сили, призоваваше дарбата си.
Когато Брана слезе долу, Сърха стоеше с изправен гръб и вдигната глава. Кожата й грееше топло, имаше цвят върху бузите й, а в очите й - устрем и енергия.
- Вече си добре!
- Не, мила моя, не съм добре и никога вече няма да бъда. - Вдигна ръка, преди Брана да може да каже нещо. - Но съм силна за този миг и в тази нужда. Ще направя каквото трябва, както и ти. - Погледна към сина си, към малката си дъщеря. - Както и всички вие. Преди слънцето да изгрее, ще тръгнете. Стойте в гората, вървете на юг. Не излизайте на пътя, докато не се отдалечите достатъчно. Намерете братовчедка ми Ейлиш от клана 0’Дуайър и й разкажете всичко. Тя ще направи каквото може.