Взе една сребърна купа, която бе наследила, и пристъпи в кръга, който бяха оформили.
- От това ще пием, една чаша за шестима, предавана от ръка на ръка и уста на уста, за да запечатаме с вино единството си. Шест сърца, шест умове в едно събрани са тази нощ, когато се подготвяме да водим битка. Един отпива, после всички и всеки потвърждава, че ще отговори на зова.
Чашата мина от ръка в ръка и обиколи всички три пъти, преди Брана да я остави в центъра на кръга.
- Сила на светлината, ярка и блестяща, благослови ни в тази нощ, заслони ни от неговия взор.
В чашата блесна светлина, грейнала като бял пламък.
- Сега очите му са слепи, докато не премахна заклинанието аз. Нито нечие сърце, нито ум и тяло, не ще ги види той. Както речено е, тъй да бъде.
Тя свали надолу вдигнатите си ръце.
Тъмната вещица
367
- Докато тя гори, ние сме сенки. Само ти, Айона, след като счупиш това шишенце, чакай - добави тя, притискайки го в ръцете й. - Чакай, докато се озовеш върху земята на Сърха.
- Ще чакам. Не се тревожи. - Тя пъхна шишенцето в джоба си. - Намери го - каза тя на Фин.
- Така и ще направя. Ще го потърся, намеря и примамя тук.
Той взе един кристал, кръгъл като топка, прозрачен като вода, от джоба си и го обхвана с длан.
Заговори на староирландски и кълбото започна да свети, вдигна се на сантиметър над ръката му. И се завъртя бавно, после по-бързо и още по-бързо, докато очертанията му се размазаха от скоростта.
- Той търси, кръв - кръвта, белег - белега - тихо обясни Брана на братовчедка сц.—*-Използва това, което е, което двамата споделят, за да види, да пробуди. Той…
Очите на Фин блеснаха и засветиха с неземна светлина също като кристалното кълбо.
- Не толкова дълбоко! Той не бива…
Конър улови ръката на Брана, преди тя да се втурне напред.
- Той знае какво прави.
Но само за миг нещо тъмно се появи зад светлината в очите на Фин. После изчезна.
- Намерих го. - С непроницаемо изражение на лицето Фин сви пръсти около кристала. - Ще дойде.
- Къде е той? - попита Бойл.
- Не е далеч. Показах му твоята миризма - каза той на Айона. - Ще я последва и ще те проследи.
- И аз ще го заведа където искаме да бъде.
- Ние сме с теб. - Мийра сграбчи Айона за раменете. - Всеки от нас.
- Знам. - Постара се да диша бавно, да запази спокойствие. - Вярвам.
Докосна с върха на пръстите си дръжката на меча, окачен на колана й, погледна всички в кръга и си помисли, че
368
Родът О’Дуа0ър
е истинско чудо да бъде заедно с тях, да изпитва чувствата, които бяха в сърцето й, и да има такава цел в живота си.
- Няма да ви разочаровам - каза тя и тръгна към вратата.
- По дяволите. - С две крачки Бойл я настигна, завъртя я обратно и пристисна устни в нейните с цялата сила на чувствата, които кипяха в него. - Вземи и това със себе си - нареди й той и я пусна.
- Ще го взема. - И тя се усмихна, преди да излезе в меката светлина на най-дългия ден в годината.
Аластар я чакаше и започна да рие с копито, когато тя се приближи.
Да, каза си тя, и двамата с теб сме готови.
Сграбчи гривата му, метна се на седлото. За миг стисна здраво амулета си и усети от него да пулсира топлина.
Готови сме, помисли си отново и остави Аластар да води.
По-бързо беше по-добре. Другите щяха да дойдат колкото могат по-бързо, но колкото по-скоро тя стигнеше определеното място, толкова по-малко време щеше да има Кеван да крои планове, да си задава въпроси и замисля коварни трикове.
Вятърът свистеше край ушите й. Земята потрепери. И двамата полетяха.
Когато стигнаха до поваленото дърво, до стената от оплетени лози, тя измъкна меча си.
- Аз съм Айона. Аз съм Тъмната вещица. От нейната кръв съм. Една от тримата и това е мое право.
Замахна с меча. Зелените лози се свлякоха на земята с трясъка на счупено стъкло и тя премина отвъд.
Също като в съня й онази нощ в „Ашфорд“, помисли си тя. Яздеше сама през гъстата гора и въздухът бе неестествено скован, а светлината някак мътна, макар слънцето да грееше отгоре.
Видя отпред руините на колибата, покрити с лози и храсталак, сякаш израснали направо от гората. Насочи коня натам и към камъка с името на Сърха.
Тъмната бещица . 369
24*
Сега кожата й направо вибрираше. Не от нерви, осъзна тя, а от силата. Енергия. Аластар потръпваше под нея и изцвили тържествуващо.
- Да, били сме тук и преди. Домът на нашите предци. Мястото, където е родена силата ни.
Тя слезе от седлото и завърза юздите на него, уверена, че Аластар ще остане до нея, наблизо.
Извади шишенцето от джоба си, смачка го с ботуша си.
И сложи началото.
От торбата, която бе закрепила за седлото, извади най-напред цветята - обикновени горски теменужки, после и малка стъкленица с кървавочервено вино.