Плачеше, не можеше да спре хлипането, но през виковете на болка и плача успя да изрече една дума:
- Кръв.
И заби ножа в ребрата му.
Той изрева по-скоро от ярост, отколкото от болка, и скочи на крака, повличайки я със себе си, при което я задържа на една стъпка над земята, стиснал здраво гърлото й.
- Ти си едно нищо! Слаба и бледа жена. Ще те смачкам и заедно с теб ще загине и силата ти.
Тя риташе с крака, мъчеше се призове огъня, въздуха”, водата, но зрението й се премрежи и дробовете й пареха, останали без въздух.
Чу друг яростен вик и полетя, а от удара в земята костите й изпукаха и зрението й се проясни.
Видя Бойл, върху чието лице бе изписано желание за кървава мъст, да удря с юмруци лицето на Кеван.
И с всеки удар избухваха пламъци.
- Спри. - Не можеше да изрече думата, беше само дрезгав шепот, докато ръцете на Бойл горяха.
Успя да се надигне на колене и залитна, преди да успее да запази равновесие.
Кеван се преобрази. Вълкът се измъкна от хватката на Бойл и се приготви за атака.
Кучето се втурна на полянката с лай и тракане на челюсти. Соколите се спуснаха и острите им нокти раздраха гърба на звяра.
Нечия ръка я прихвана през кръста и я изправи на крака. Нечии ръце уловиха нейните.
- Ще се справиш ли? - извика Брана.
- Да. - Дори и едничката сричка раздра гърлото й като счупено стъкло.
Мъглата се сгъсти или пък зрението й помръкна. Но сега виждаше само неясни форми, проблясък на пламъци.
Тъмната бещица
373
- Ние сме тримата, тъмни вещици сме и стоим на таз земя в единство. Преди най-дългият ден да си замине, ние призоваваме светлината срещу мрака. Върху таз земя и в този час ние стискаме ръце и сливаме силата си. Кръв към кръвта, зовем всички, които са били преди нас, пламък към пламъка, нека техните огньове се възродят. Слейте с нас волната си сила. Както речено е, тъй да бъде.
Светлина - ослепителна, изгарящ огън и вятър, който завъртя всичко в огнена вихрушка.
- Отново! - викна Брана.
Три пъти по три. Докато изричаше заклинанието, стиснала здраво ръцете на братовчедите си, Айона чувстваше, че тя е самият огън. Сътворен от пламък и топлина, както и леденостудена ярост, която гореше в сърцето му.
Докато довършваше с усид^е заклинанието, мъглата изчезна. Видя кръв, пушек, Фин и Мийра на ръба - но извън кръга - извадили мечовете си. И Бойл, приклекнал на земята, блед като смъртник, с разранени и покрити с мехури ръце.
Аластар, от чиито рани капеше кръв, побутна с глава рамото на Бойл, докато кучето стоеше и го пазеше. Двата сокола бяха кацнали в клоните на дърветата до каменната колиба.
- Бойл. - Айона залитна към него и падна на колене. - Ръцете ти. Ръцете ти.
- Ще се оправят. Ти кървиш. И гърлото ти.
- Ръцете ти - повтори пак тя. - Конър, помогни ми.
- Ще се погрижа. Хайде, ела, това не е твоя работа. Ти си ранена, а и аз ще се справя по-добре без теб.
- Ела, малка сестричке, нека ти помогна. - Фин приклекна, сякаш се канеше да вдигне Айона на ръце.
- Аз ще се оправя с нея. - Брана енергично улови ръката на Айона. - Помогни на Конър за Бойл, тъй като той пострада най-тежко.
- Ръцете му горяха. - Светът се завъртя пред очите й и Айона просто се отпусна на земята. - Ръцете му.
374
Родът СГДуаиър
- Конър и Фин ще го оправят за нула време, ще видиш. Тихо сега, братовчедке. Мийра, искам кръвта му. Намери в какво да я събереш. Кръвта, пепелта. Погледни ме сега, скъпа. Погледни ме, Айона. Ще те заболи малко.
- И теб.
- Само малко.
Усети болка, която никак не беше малка, но после дойде облекчението и прохладата, която галеше гърлото й. Лечителна топлина се разля надолу по страните й, където бе натъртена най-много.
- Вече съм по-добре. Всичко е наред. Бойл.
- Шшт. Тихо сега. Ще е нужно малко повече време, но ще се оправи, ще оздравее. Погледни и виж сама, докато довърша с теб.
С разплакани очи Айона погледна към Бойл и видя ръцете му. Все още бяха разранени, но вече не бяха почернели и покрити с мехури. Но беше прежълтял от лечението и болката.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Двамата ще се погрижат за него. Остана ми само да оправя глезена ти. Не е счупен, но е зле изкълчен.
- Не бях достатъчно силна.
- Тихо.
- Аластар. Той нарани Аластар. Каза, че ще го изгори жив.
- Има само няколко драскотини, това е всичко. Защо сама не се погрижиш за тях? Излекувай коня си.
- Да. Да. Той се нуждае от мен.
Тя се изправи на крака и тръгна, леко залитайки, към коня.
- Толкова си смел. Ужасно съжалявам.
Преглътна сълзите си, положи длани върху една от
дълбоките резки върху кожата му и се зае с лечението.
- Използвах две шишенца от торбата ти. - Мийра ги подаде на Брана. - Едно за кръвта и друго за пепелта. Почувствах се малко като онези от съдебната медицина. - После въздъхна и потрепери. - О, господи, Брана.