- Гордея се с теб, синко. Ще ви видя пак. Мъничето ми - прошепна тя на Тийгьн. - Ще се върнеш. Обещавам ти.
Брана се обърна към сестричката си, прокара длан над главата й. И Тийгьн потъна в сън.
- Вземи я, Иймън, и всичко, което можеш да носиш. Аз ще донеса останалото.
- Ще ти помогна. Имам сила - настоя Сърха. И нямаше намерение да допуска Кеван в дома си.
Докато товареха коня, Брана се вгледа в очите на майка
си.
- Разбирам те.
- Знам.
- Няма да позволя да им-вв случи нищо. Ако ти не успееш да унищожиш Кеван, потомците ти ще го сторят. Дори и да минат хиляда години, твоята кръв ще го победи.
- Нощта преваля, вървете бързо. Аластар ще ви отведе достатъчно далеч през деня. - Устните й потрепериха, преди с усилие на волята да ги стисне. - Има нежно сърце нашето мъниче.
- Ще се грижа за нея. Обещавам ти.
- Тогава това ми е достатъчно. Тръгвайте, вървете, иначе всичко ще е било напразно.
Брана се качи на коня зад брат си и унесената в сън сестричка.
- Ако аз съм твоята сила, майко, то ти си моята. И всички, които ще се родят след нас, ще знаят за Сърха. Всички ще почитат Тъмната вещица.
През замъглени от сълзи очи тя се загледа напред и срита коня в гал оп.
Сърха остана загледана в тях, продължи мислено да ги следи, докато яздеха в мрака на гората, надалеч от нея. Към живота.
И с пукването на зората тя извади отварата от джоба си, изпи я. Зачака появата на тъмния.
46
Родът О’Дуа0ър
Той дойде с мъглата, но се появи в образа на мъж, привлечен от уханието й, от блясъка на кожата й. От силата й, сега измамна, но могъща.
- Мъжът ми е мъртъв - каза тя безизразно.
- Твоят мъж стои пред теб.
- Но ти не си просто мъж като другите мъже.
- Повече от другите. Ти ме повика, Сърха Тъмната.
- Аз не съм жена като останалите, а нещо повече. Нуждите искат своето. Силата привлича сила. Ще ме направиш ли богиня, Кеван?
Алчността и похотта накараха очите му да потъмнеят и го заслепиха, помисли си Сърха.
- Ще ти покажа много повече, отколкото можеш да си представиш. Заедно ще имаме всичко, ще бъдем всичко. Трябва само да се слееш с мен.
- Ами децата ми?
- Какво за тях? - Погледът му се премести върху колибата. - Къде са те? - попита той и понечи да я заобиколи.
- Спят. Аз съм тяхна майка и искам да ми дадеш дума, че ще бъдат в безопасност. Не можеш да влезеш, докато не ми я дадеш. Не мога да се слея с теб, докато не се закълнеш в това.
- Няма да пострадат от мен. - Усмихна се отново. - Кълна ти се.
„Лъжец, помисли си тя. - Мога да прозра в ума ти и в тъмната бездна на сърцето ти.“
- Тогава ела и ме целуни. Нека бъда твой, както ти си моя.
Дръпна я рязко към себе си, усука жестоко косата й в ръката си, за да наведе главата й назад. И притисна силно устни в нейните.
Тя отвори своите устни и поела към смъртта в сърцето си, позволи на езика му да обходи устата й. Остави отровата да си свърши работата.
Той залитна назад, стиснал гърло.
- Какво си направила?
Тъмната вещица
47
- Победих те. Унищожих те. И с последния си дъх те проклинам. В този ден и в този час призовавам цялата си мощ. Ще изгориш и ще умреш в мъки, ще знаеш, че Тъмната вещица те е убила. С това моята кръв проклина твоята вовеки. Както казах, тъй да бъде.
Той запрати срещу нея цялата си сила, макар кожата му да бе започнала да пуши и да почернява. Тя падна окървавена, измъчена, но вкопчена в живота. Искаше да види гибелта му.
- Всичко, което идва от теб, да бъде прокълнато - успя да промълви тя, докато пламъците избухваха вътре в него и крясъците му пронизваха въздуха. - Моята смърт за неговата - прошепна тя, когато от магьосника останаха само черни въглени да тлеят на земята. - Така е редно. Така е справедливо. Сторено е.
Тогава се предаде, освободи духа си и остави тялото си до колибата в зелената гора.
А когато мъглата се завихри, нещо помръдна в черните въглени.
48
Родът 0’Дуайър
ТРЕТА ГЛАВА
Графство Мейо, 2013 г.
Студът пронизваше до кости, подсилен от бръснещия вятър и от ледения проливен дъжд, който се сипеше от мътносиньото, подпухнало небе.
Такова бе посрещането на Айона Шиън в Ирландия.
И много й хареса.
- Как иначе? — запита се тя сама, докато притискаше ръце пред гърдите си и попиваше дивата и подгизнала гледка през прозореца. Намираше се в замък. Тази нощ щеше да спи в замък. Съвсем истински ирландски замък в сърцето на западните графства.
Някои от предците й бяха работили тук, бяха спали тук вероятно. Всичко, което знаеше, потвърждаваше, че роднините й - по майчина линия поне - произхождат от тази прелестна част на света, от тази вълшебна част на тази вълшебна страна.