Бе рискувала, ами почти всичко, за да дойде тук, да намери корените си и - надяваше се - да се свърже с тях. Но преди всичко най-сетне да ги разбере.
Бе изгорила мостовете и ги бе оставила да тлеят зад гърба й с надеждата да съгради нови, поздрави. Такива, които водеха накъдето искаше да върви.
Бе оставила майка си леко ядосана. Но пък майка й никога не изпитваше силен гняв - нито тъга, радост или страст. Колко ли трудно й бе да се озове с дъщеря, чиито емоции и чувства препускаха като диви коне. Баща й само разсеяно я бе потупал по главата и й бе пожелал късмет, както би направил с някой случаен познат.
Тъмната Вещица
4*
49
Подозираше, че никога не е била нещо повече от това за него. Баба й и дядо й по бащина линия бяха приели пътуването й като голямо приключение и й бяха дали много ценен подарък под формата на чек.
Беше им благодарна, макар да знаеше, че са от хората, за които важи правилото „далече от очите - далече от сърцето“, и вероятно повече няма да си спомнят за нея.
Но баба й по майчина линия, многообичната й Нан, й бе дала подарък, който повдигаше толкова много въпроси.
Намираше се тук, в това чудесно кътче на Мейо, заобиколена от вода, в сянката на древни дървета, за да намери отговорите.
Би трябвало да изчака утрото, да се настани, да подремне, след като почти не бе спала по време на полета от Балтимор. Или поне да разопакова багажа си. Имаше цяла седмица в „Ашфорд Касъл“ -«което бе глупаво разточителство от практична гледна точка. Но тя искаше, желаеше тази връзка, това незабравимо преживяване.
Отвори чантите си и се зае да изважда дрехи.
Някога си бе мечтала да порасне малко повече от скромните метър петдесет и осем на височина и тялото й да добие малко повече женствени извивки от стройната тийнейджър-ска фигура, с която съдбата я бе дарила. После бе спряла да си мечтае и компенсираше с ярки цветове в гардероба си и много, много високи обувки винаги, когато можеше да си го позволи.
Илюзията, би казала Нан, бе почти същата като реалността.
Някога си бе мечтала и да бъде красива като майка си, но се задоволяваше с онова, което й бе дадено - беше сим-патична. Единственият път, когато бе видяла нещо близко до истински ужас върху лицето на майка си, бе едва предната седмица, когато Айона бе отрязала дългата си коса и си бе направила момчешки къса прическа.
И сама още не бе свикнала с нея, докато прокарваше пръсти в кичурите. Отиваше й, нали? Не подчертаваше ли поне малко скулите й?
50 ►
Родьт 0’Дуайър
Нямаше значение дали съжалява за импулсивната постъпка; бе съжалявала и за други. Опитването на нови неща, поемането на нови рискове — това бяха настоящите й цели. Никакво седене и чакане - веруюто на родителите й, откакто се помнеше. Настоящето бе сега.
И с тази мисъл тя запрати по дяволите разопаковането на багажа и идеята да чака утрото. Ами ако умре в съня си?
Изрови ботуши, шал, новия дъждобран - бонбоненоро-зов - които бе купила за Ирландия. Нахлузи шапка на розови и бели райета на главата си и преметна през гърдите си дългата дръжка на голяма си чанта.
- Не мисли, просто действай - каза си тя и излезе от красивата си топла стая.
Почти веднага зави в грешна посока, но това й даде възможност да разгледа коридорите. Бе поискала да резервира стая в най-старото крило и с удоволствие си представяше слугите, които тичат насам-натам с чисти постелки, или дамите, които седят с вретено в ръка. Или воини в окървавена броня, връщащи се от битка.
Имаше на разположение дни наред, за да разгледа всяко кътче на замъка, принадлежащите му земи и близкото селце Конг, и възнамеряваше да се възползва максимално.
Но основната й цел си оставаше да потърси и установи контакт с Тъмната вещица.
Когато пристъпи навън под свистящия вятър и проливния дъжд, си каза, че денят е идеален за вещици.
Малкото листче с картата, която Нан й бе нарисувала, беше в чантата й, но тя я бе запечатала в паметта си. Отдалечи се от масивните каменни стени и пое по пътеката към тъмната гора. Мина покрай притихнали в зимата градини, потънали в подгизнала зеленина. Малко късно си спомни за чадъра в чантата си, измъкна го и си запроправя път право напред в мамещата мрачина на мократа от дъжда гора.
Не беше си представяла дърветата толкова големи, с широки и огромни стволове и странно изкривени клони.
Тъмната Вещица
51
Като в приказките, помисли си тя, очарована от всичко, макар дъждът да обливаше ботушите й.
През ромоленето му тя долови въздишките и стенани-ята на вятъра, после и бълбукането на близката река.
Пътеките се разклоняваха и преплитаха, но тя си представяше ясно картата в главата си.