Стори й се, че долови писък високо горе, и само за миг си представи, че вижда разперени криле. После, въпреки трополенето на дъжда, ромоленето, въздишките и стена-нията, всичко изведнъж застина. Пътеката стана още по-тясна, по-трудна и сърцето й заби силно, усещаше го в слепоочията си - твърде бързо, твърде високо.
Отдясно забеляза изкоренено дърво, чийто дънер бе по-широк в основата си от човек и далеч по-голям от разперените й ръце. Увивни растения, по-дебели от китката й, се бяха вплели едно в. друго като стена. Почувства се привлечена към тях, поразена от желанието да ги разтвори, да си проправи път през тях и да види какво има отвъд. Мисълта, че може да се изгуби, пробяга през съзнанието й и веднага излетя оттам.
Само искаше да види.
Направи крачка напред, после още една. Усети миризмата на пушек и коне и това още по-силно я затегли към оплетената стена. Докато се пресягаше, нещо изскочи отвътре. Огромната черна фигура я накара да залитне назад. Инстинктивно си помисли: „Мечка!“.
Тъй като чадърът бе изхвърчал от ръката й, тя отчаяно се озърна наоколо за някакво оръжие - пръчка, камък - после забеляза вторачено в нея най-голямото куче, което някога би могла да си представи, застанало неподвижно на четири огромни лапи.
Не беше мечка, каза си тя, но вероятно бе също толкова смъртоносно, освен ако не беше нечий дружелюбен домашен любимец.
- Здравей… кученце.
То продължи да я гледа с очи, които бяха повече златни, отколкото кафяви. Пристъпи напред да я подуши, което тя
52
Родът О’Дуа0ър
се надяваше да не е прелюдия към здрава захапка. После излая два пъти гръмовно и избяга с подскоци.
- Добре. - Тя се приведе ниско, докато успее да възстанови дишането си. - Всичко е наред.
Изследването на гората определено щеше да почака - някой светъл и слънчев ден. Или поне по-светъл и по-сух. Грабна подгизналия си и окалян чадър и продължи нататък.
Трябваше да изчака с всичко това, помисли си тя. Сега беше мокра и уплашена и осъзна, че е доста по-изморена от пътуването, отколкото бе очаквала. Би трябвало да дреме в топлото си хотелско легло и сгушена под завивките, да слуша дъжда, вместо да гази в него.
А сега, идеално, се появи и мъгла, понесла се над земята като вълни по брега. Прозирните мъгливи пипала се сгъстиха и станаха плътни като онези увивни растения, а дъждът вече звучеше като мърморещи гласове.
Или наистина чуваше мърморещи гласове, помисли си тя. На език, който не би трябвало да знае, но почти разбираше. Забърза крачка, толкова нетърпелива да излезе от гората, колкото беше, когато влизаше в нея.
Студът стана режещ и тя видя как дъхът й се вледенява. Сега гласовете бяха в главата й: „Върни се. Върни се“.
Упоритостта й, примесена с тревога, я подтикваше да продължава напред, докато накрая почти тичаше по хлъзгавата пътека.
И също като кучето изскочи рязко на открито.
Дъждът си беше просто дъжд, вятърът - вятър. Пътеката преминаваше в път с няколко къщи наблизо, от чиито комини излизаше пушек. А отвъд тях се виждаха красивите, обвити в мъгли, хълмове.
- Твърде голямо въображение и недостатъчно сън - каза си тя.
Видя малки градинки пред входа, които пазеха ярките си цветове за пролетта, коли, паркирани на пътя или в малки и тесни алеи.
Не бе далеч оттук, според картата на Нан, затова продължи по пътя като броеше къщите.
Тъмната вещица
53
Беше по-далеч от улицата в сравнение с останалите, отдалечена малко повече, сякаш имаше нужда от лично пространство.
Красивата селска къщичка със сламен покрив, тъмносини стени и яркочервена врата излъчваше същата приказ-на загадъчност - въпреки това на малката алея бе паркирано лъскаво сребристо „Мини“. Самата къща бе във формата на „Г“, като предната й част бе остъклена. Дори и през зимата на поставки в закритата веранда имаше саксии с ярки теменужки, чиито екзотични личица бяха вдигнати нагоре, за да пият от дъжда.
Табела от състарено дърво висеше над стъклената фасада. Дълбоко издълбаните й букви гласяха: Тъмната вещица.
- Намерих я. ^ ^
За миг Айона просто остана да стои под дъжда със затворени очи. Всяко решение, което бе взела през последните шест седмици - вероятно и всяко друго през живота й - водеше дотук.
Чудеше се дали да отиде до страничния вход на ателието, както й бе казала Нан, или до вратата на самата къща. Но докато приближаваше, забеляза проблясък в стъклената стена. А от по-близо видя и рафтовете с шишенца в ярки цветове - наситени или меки - снопчета от изсушени билки. Хаванчета и чукала, купички и… котлета?
От едно котле върху печката се издигаше пара, а до работния плот стоеше жена, която стриваше нещо.