Първата мисъл на Айона бе колко е несправедливо, че една жена може да изглежда по този начин, без дори да е положила усилия. Тъмната й коса бе прибрана назад, секси разрошена, лицето й бе порозовяло от работата и от парата. Фините кости на лицето й подсказваха, че красотата й ще остане до гроб, а красиво оформените й устни бяха леко извити в доволна усмивка.
Въпрос на гени или на магия?, запита се тя. Но пък за някои двете бяха едно и също.
54
Родът 0’Дуайър
Събра кураж и след като остави чадъра настрани, посегна към дръжката на вратата.
Едва я бе докоснала, когато жената вдигна очи и погледна към нея. Усмивката стана по-широка - учтива покана - затова Айона отвори вратата и влезе.
И усмивката помръкна, а тъмносивите очи се задържаха толкова напрегнато върху лицето й, че Айона спря на място, едва прекрачила прага.
- Мога ли да вляза?
- Вътре си.
- Ами… май да. Трябваше да почукам. Съжалявам, аз… боже, тук ухае невероятно. Розмарин и босилек, и лавандула, и… всичко. Съжалявам - повтори тя. - Вие ли сте Брана 0’Дуайър?
- Да, аз съм. - Докато отговаряше, тя взе една кърпа от рафта под тезгяха и отиде до Айона. - Подгизнала си.
- О, извинете. Мокря пода. Идвам пеша от замъка. От хотела. Отседнала съм в „Ашфорд Касъл“.
- Браво на теб, забележително място.
- Като приказка е - поне доколкото успях да видя от него. Тъкмо пристигнах. Искам да кажа, само преди няколко часа, но исках да дойда да ви видя веднага. Дойдох да се запозная с вас.
- Защо?
- О, съжалявам, аз…
- Изглежда, съжаляваш за много неща за толкова кратко време.
- Хм. - Айона заизвива кърпата в ръцете си. - Да, така изглежда. Аз съм Айона. Айона Шиън. Братовчеди сме. Искам да кажа, баба ми, Мери Кейт 0’Конър, е братовчедка на вашата баба, Ейлиш, хм… Ейлиш Фланъри. Така че това ни прави, не съм много сигурна дали трети, или четвърти братовчеди.
- Братовчедите са братовчеди, независимо колко далечни. Ами добре, сваляй тези кални ботуши и да пийнем чай.
Тъмната Вещица
55
- Благодаря. Знам, че трябваше да ви пиша или да се обадя, нещо подобно. Но се опасявах, че ще ми кажете да не идвам.
- Така ли? - промърмори Брана, докато слагаше чайника.
- Просто, след като веднъж бях решила, трябваше да стигна докрай. - Остави калните си ботуши до вратата, окачи палтото на една кукичка. - Винаги съм искала да посетя Ирландия - свързано е с корените - но винаги съм смятала, че ще стане някога в бъдеще. После… ами, оказа се сега. Точно сега.
- Иди да поседнеш до масата там вътре, до огъня. Вятърът днес е студен.
- Господи, аз ли не знам! Кълна се, че стана още по-студен, когато влязох дълбоко в гората, а после… О, господи, мечката! -* ^
Млъкна, когато огромното куче надигна глава от мястото си до малкото огнище и я изгледа със същия сериозен поглед като в гората.
- Искам да кажа, кучето. Помислих си, че е мечка, само за миг, когато изскочи от гората. Но всъщност е голямо куче. Твоето куче.
- Мой е, да, както аз съм негова. Казва се Кател и няма да те нарани. Страхуваш ли се от кучета, братовчедке?
- Не. Но той е огромен. Какъв е?
- Каква порода, имаш предвид. Баща му е ирландски вълкодав, а майка му - кръстоска между ирландски дог и шотландска еленова хрътка.
- Изглежда страшен и горд едновременно. Мога ли да го погаля?
- Това зависи от теб и него - отвърна Брана, докато поднасяше чай и захарни бисквити на масата. Не каза нищо повече, когато Айона приклекна, протегна опакото на дланта си, за да я подуши кучето, после нежно го погали по главата.
- Здрасти, Кател. Нямах време да ти се представя по-рано. Изкара ми ангелите.
56
Родът 0’Дуайър
Стана и се усмихна на Брана.
- Толкова се радвам да се запознаем, да съм тук. Всичко беше като лудешки сън и все още ми се върти главата. Не мога да повярвам, че стоя тук.
- Тогава седни и си изпий чая.
- Почти нищо не знаех за теб - подхвана Айона, когато седна и стопли замръзналите си ръце на чашата. - Искам да кажа, че Нан ми беше разказвала за братовчедите. За теб и брат ти.
- Конър.
- Да, Конър, и за другите, които живеят в Голуей или Клеър. Искаше да ме доведе още пред години, но не се получи. Родителите ми - е, предимно майка ми не искаше особено, а после двамата с баща ми се разделиха, после, ами, просто се оказах постоянно между двамата. След това и двамата се ожениха повторно, но беше доста странно, понеже майка ми настояваше за анулиране на брака. Казват, че това не те прави копеле, но определено така се чувстваш.
Брана едва повдигна вежди.
- Предполагам, че е така.
- След това бях на училище, почнах работа и известно време имах връзка с един човек. Един ден просто го погледнах и си казах: „Защо?“. Имам предвид, че помежду ни нямаше друго, освен навик и удобство, а човек се нуждае от нещо повече, нали?