Тъмната вещица
5*
65
нямам търпение да се пренеса у Брана. И Конър. Надявам се скоро да се запозная с него. Ако получа работа в конюшнята, ще бъде просто идеално. Затова ми
стискай палци.
Нан, седя в това чудесно легло в един замък в Ирландия, пия чай и си мисля за всичко, което тепърва ми предстои. Помня, че ми каза, че пътят може да е тежък и изборът труден, а и Брана много ясно ми го каза. Но съм толкова развълнувана, толкова щастлива.
И мисля, че може би най-сетне намерих своето място.
Утре ще ида да разгледам конюшнята, школата за соколи, селото и магазина на Брана. Ще ти пиша, за да ти разкажа как е минало всичко. Обичам те!
Айона
Изпрати задължителните имейли до майка си и баща си, още няколко закачливи такива до приятелки и колеги. И си напомни, че трябва да направи малко снимки, за да им ги изпрати следващия път.
Остави ноутбука да се зарежда настрани и отново си взе книгите и рекламните брошури. Този път се настани по-удобно в леглото, размърда рамене, докато се намести на
възглавниците.
Блажено отпусната, тя се загледа в брошурите и снимките в тях. Школата изглеждаше просто фантастично. А конюшнята бе истинска мечта. Една от любимите поговорки на майка й беше: „Не тръгвай с големи очаквания“.
Но Айона бе изпълнена с огромни очаквания.
Пъхна брошурата за конюшнята под възглавницата си - щеше да спи върху нея за късмет. После отново отвори
книгата на Брана.
Само за двайсетина минути, на светнати лампи и с подноса с чай на леглото до нея, тя отново бе заспала.
И този път сънува соколи и коне, и черното куче. Гъстата зелена гора, в която се бе сгушила каменна колиба, а ОКОЛО нея пълзяха мъгли.
Родът 0’Дуайър
Слезе от коня, който бе сив като мъглата, и закрачи през нея с качулка върху главата, която скриваше косите й. Носеше рози в знак на обич към камъка, който бе издялан гладко и белязан дълбоко от магията и мъката. Там постави розите - бели като невинността, която бе загубила.
У дома съм, мамо. Ние сме у дома. Избърса с пръсти сълзите по страните си и погали името.
Сърха, Тъмната вещица
И думите прокървиха върху камъка.
Чакам те.
Не беше гласът на майка й, а неговият. След всичко, което бе сторено, всичко, което бе пожертвано, той бе оцелял.
Тя го бе знаела. Всички го знаеха. И нима не бе дошла тук сама именно заради това, а не само за да посети гроба на майка си?
Ще чакаш още дълго. Ще чакаш ден, месец, хиляди години, но няма да имаш онова, за което копнееш.
Дошла си сама под звездното небе. Търсиш любов. Мога да ти я дам.
Не съм сама. Извърна се рязко. Качулката й се смъкна и светлите й коси се разпиляха. Никога не съм сама.
Мъглата се завихри, усука се и изтъня, сгъсти се отново в образа на мъж. Или на нещо, което е било някога мъж.
Беше само сянка, каза си тя. Сянка, която дебне в сънищата и помрачава светлината.
Малка красавица. Вече жена, готова за любов. Още ли хвърляш камъни?
Докато се взираше в очите му, тя забеляза как проблясва червеният камък, който той носеше около врата си.
Целя се точно, както винаги.
Той се засмя, припълзя наблизо. Улови дъха му, мириса на сяра. Само сделка с дявола би могла да му даде сила да съществува.
Майка ти я няма, няма зад чии поли да се скриеш сега. Аз я победих, отнех живота й, отблъснах силата й със собствените си ръце.
Тъмната вещица
67
Лъжеш. Да не мислиш, че не виждаме? Че не знаем? Амулетът му пулсираше в червено - сърцето му, помисли си тя. Неговата същност, силата му. Искаше да го вземе на всяка цена. Тя те изгори с целувка. А аз те белязах. Още носиш знака.
Тя вдигна ръце и пръстите й се свиха напред, а белегът на рамото му запламтя като огън.
Щом нададе вик, тя скочи напред и сграбчи камъка, който той носеше. Но той замахна и пръстите му се превърнаха в животински лапи, които одраха опакото на дланта й.
Проклета да си ти и всички от кръвта ти. Ще ви смажа в юмруците си, ще източа до капка силите ви в сребърна чаша. И ще ги изпия.
Моята кръв ще те изпращи в ада. Замахна с кървящата си ръка, вложила цялата си сила в удара.
Но мъглата се разнесе и докосна само въздух. Червеният камък пулсираше, пулсираше, после изчезна.
Моята кръв ще те изпрати в ада, повтори тя.
И в съня й сякаш се вторачи в Айона, в очите й. В съзнанието й.
Не е за мен, тук и сега. А за теб, в твоето време. Запомни го.
Свила ранената си ръка, тя повика коня си.
Яхна го. Обърна се веднъж, за да погледне камъка, цветята, дома, който някога бе познавала.