Кълна се в любовта си, ние няма да се провалим, дори и да е след хиляда поколения. Постави длан върху корема си, върху нежната издутина. Вече идва ново.
Тръгна с коня през гората и отиде в замъка, където бе отседнала със семейството си.
Айона се събуди разтреперена. Дясната й ръка пулсираше от болка и тя затърси ключа за лампата с лявата. На светлината й видя дълбоките драскотини, бликащата кръв. Извика шокирана и скочи, хукна към банята, грабвайки една кърпа, докато тичаше към мивката.
68
Родът 0’Дуайър
Преди да успее да увие раната, тя почна да се променя. Наблюдаваше ужасена и запленена едновременно как дълбоките прорези в кожата й се затвориха, кръвта изсъхна, после избледня също като болката. Само след секунди оглеждаше ръката, по която нямаше дори и белег.
Сън, но не само, помисли си тя. Видение? В което тя бе наблюдател, но и донякъде участник.
Бе почувствала болката - и яростта, и мъката. Бе усетила силата - повече, отколкото някога бе изпитвала, повече, отколкото някога бе познавала.
Силата на Тийгън?
Айона вдигна очи и се загледа внимателно в огледалото, извика в съзнанието си образа от съня. Това бе нейното лице… нали? Нейните черти, нейната коса.
Но не и нейният глас, помисли си тя. Дори не бе нейният език, макар да бе разбрала всяка думичка. Келтски, предполагаше.
Трябваше да разбере повече, да научи повече. Да намери начин да проумее как събития, случили се преди стотици години, могат да я погълнат толкова, че да усети истинска болка.
Наведе се над мивката, наплиска лице със студена вода и погледна към часовника на китката си. Още нямаше и четири сутринта, но бе приключила със съня. Биологичният й часовник щеше да се аклиматизира след време, но засега беше най-добре просто да го следва. Можеше да почете до изгрев-слънце.
Върна се в стаята си и се пресегна да вдигне подноса с чая, с който бе заспала в крайна сметка. И видя върху чистите бели чаршафи три червени капки. Кръв. Нейната, осъзна тя.
Сънят - видението, преживяването - не просто й бе причинил болка. Тя бе прокървила в него.
Каква сила можеше да я отведе в собствените й сънища и да я накара да прокърви от раната на нейната предшественичка?
Тъмната Вещица
69
Остави подноса, където си беше, приседна на леглото и докосна с пръсти гърлото си.
Ами ако онези остри нокти я бяха докопали там и бяха прерязали вените й? Дали щеше да умре? Можеха ли сънищата да убиват?
Не, не искаше да чете книги, реши тя. Искаше да получи отговори и знаеше кой може да й ги даде.
Малко преди шест часа, заредена с енергия от кафето, тя отново закрачи покрай фонтанчетата и цветята по зелената морава на път за гората. Този път светлината бе мека и бляскава, проникваше с бледите си пръсти между клоните над пътеката, която почна да се стеснява. И този път видя табелките, които указваха къде е школата за соколи, конюшнята.
По-късно тази сутрин, обеща си тя, щеше да посети и двете, а накрая да си направили разходка до Конг. Но нямаше да се остави да я залъжат с куп книги и няколко фокуса в кухнята.
Сънят бе толкова жив в съзнанието й, че се улови да поглежда към ръката си за следи от ноктите.
Пронизителен и силен крясък я накара рязко да вдигне глава и погледът й литна към небето. Соколът се рееше в бледата синева като прекрасна златистокафява дъга, която направи широк кръг, после се спусна рязко. Би могла да се закълне, че чува вятъра в крилете му, докато танцуваше в дърветата, преди да кацне на един клон над главата й.
- О, мили боже, виж го ти! Направо си прелестен.
Той я гледаше втренчено със сериозните си златисти
очи, без да мига, а крилете му бяха царствено прибрани. Запленена, тя мислено се запита дали не е оставил короната си у дома.
Бавно бръкна в задния си джоб за телефона и затаи дъх, докато превключваше на режим за снимане.
- Надявам се, че нямаш нищо против. Рядкост е за жена като мен да срещне ястреб или сокол. Не съм сигурна какво си. Само нека да… - Тя го улови в кадър, направи сним
70
Родът 0’Дуайър
ка, после и друга. - На лов ли си излязъл, или това е твоята сутрешна разходка? Предполагам, че си от школата, но…
Млъкна, когато ястребът извърна глава. Стори й се, че и тя го чува - слабо изсвирване. В отговор ястребът се откъсна от клона, литна и си проправи път през дърветата, преди да се изгуби от поглед.
- Определено ще си запазя час за разходка със сокол - реши тя и провери как са станали снимките, преди да прибере телефона и да продължи пътя си.
Стигна до изкорененото дърво, до стената от зелени увивни растения. Макар отново да усети притеглянето, тя го потисна. Не сега, не и днес, когато вълнението от сънищата й бе прекалено близо до повърхността.