76
Родьт 0’Дуайьр
- Двамата с Брана знаем отделни части, а сега ти ще научиш нови. И двамата сме се връщали там, имали сме възможност да зърнем късче от историята, чувствали сме се както ти сега.
- Но бяхме само двама - добави Брана. - Нужни са трима.
- С теб е бил по-смел, защото си по-уязвима. Няма да остане така задълго - увери я Конър.
Звучеше нелепо, но трябваше да изрече гласно онова, което се въртеше в ума й.
- Може ли да ме убие? Ако се върна там, докато спя, той може ли да ме убие?
- Може да опита и вероятно ще се опита. - Брана отвърна на нелепия въпрос откровено и просто. - Ти ще го спреш.
- Как?
- С волята си, със силата си. С амулета, който носиш и трябва винаги да носиш, както и с онова, което ще ти дам.
Брана престана да побутва яйцата в чинията си и взе кафето. И отново се вгледа в Айона над ръба на чашата.
- Но разбери, че ако останеш, ако решиш да си с нас и да бъдеш онова, което си, той ще те преследва. Трябва да останеш по своя воля и с пълното съзнание за това или да си тръгнеш да изживееш живота си.
Всичко бе прекалено фантастично. И все пак. Бе преживяла този сън. Бе усетила болката.
И познаваше копнежа на онова, което бе вътре в нея.
Мостовете се изгаряха, напомни си Айона, за да се построят нови. Където и да водеха те - а вече я бяха довели много по-близо до истинската й същност, отколкото всички предишни.
- Няма да си тръгна.
- Нямаше много време да помислиш или да разбереш - подхвана Брана, но Айона само поклати глава.
- Разбирам, че никога досега не съм била на мястото си. И мисля, че знам защо. Защото мястото ми е тук. Аз съм от нейната кръв - на Тийгьн. Знам също, че тя е иска
Тъмната Вещица
77
ла да видя, че го е ранила онази нощ и че той е бил изплашен. Това не значи ли… Не би ли могло да означава, че аз мога да го нараня?
- Ако мястото ти е тук, а аз вярвам, че е така, значи, така да бъде. Но не бързай да скачаш високо - предупреди я Конър и я потупа по ръката. - Едва започваш.
- Аз съм отличен ездач и мога да се държа здраво на седлото. Ще се науча. Научете ме. - Наведе се напред, подтиквана от желание. - Покажете ми.
Брана се облегна на стола си.
- Не си от търпеливите.
- Зависи. Не - призна си Айона. - Не съм особено търпелива.
- Ще трябва да се научиш, но ще започнем да правим първи стъпки. Малки.
- Разкажете ми за колибата. Живели са там, Сърха е загинала в нея. Още ли е там? Има едно голямо дърво, изтръгнато от корен, а също и гъсти лиани, и…
- Не отивай там - побърза да я прекъсне Брана. - Още не и не сама.
- Права е. За това трябва да почакаш. Обещай, че няма да минеш оттам сама. - Конър сграбчи ръката й и тя усети топлина да пулсира в дланта й. - Дай ми думата си и не забравяй, че ще разбера дали имаш намерение да я удържиш.
- Добре. Обещавам. Но вие ще ме заведете.
- Не днес - увери я Брана. - Имам да върша куп неща, а Конър трябва да тръгва за работа. А ти трябва да идеш да се видиш с Бойл.
- Сега?
- След закуска и след като си измила съдовете като отплата за това, че ме измъкна от леглото в този безбожен час. Мини по-късно. Би трябвало да свърша към три часа.
- Ще дойда. - Успокоена и уверена отново в себе си, Айона си взе още една филийка.
78
Родът О’Дуа0ър
ПЕТА ГЛАВА
Докато вървеше по пътеката, Айона се опитваше се подготви мислено за интервюто. Какво да каже, как да го каже? Надяваше се да е облечена подходящо, тъй като не бе очаквала толкова скорошно интервю за работа, когато бе излязла от хотелската си стая сутринта по джинси и любимия си червен пуловер. И все пак, след като искаше да почне работа в конюшня, едва ли й бяха нужни делови костюм и куфарче.
И бездруго нямаше такива, замисли се тя, нито пък бе искала да има.
Имаше обаче автобиография, която бе написала прилежно, препоръки от предишни работодатели, както и от нейни курсисти или родителите им.
Не се интересуваше от заплащането - не и като начало. Само искаше да прекрачи прага. После можеше и щеше да се докаже. А докато доказва на какво е способна, не просто щеше да има някаква работа, а работа, която обича.
Стомахът й се беше свил, както ставаше, когато желаеше нещо много силно, затова си нареди да не бърбори прекалено, когато се срещне с човека, който можеше да я наеме на работа или да я прати да си върви по пътя.
В мига, в който излезе на поляната и видя сградата, нервността й изчезна. Това й бе познато, беше си като у дома. Видът на конюшните с избеляла от времето червена боя, двата коня, които бяха подали глави над ниските прегради на клетките си, камионите, ремаркетата, оставени из застлания с чакъл двор.