- Да видим какво можеш тогава. Направи каквото искаш. Виж го, Брана, мъжа, от който си произлязла. Любовта е тази, която го води тук.
Сърха видя как димът се завихри, пламъците лумнаха високо, после се успокоиха. Добре, помисли си тя, впечатлена. Момичето се е научило толкова бързо.
Видението се опитваше да приеме форма в празнините и дълбините на пламъка. Огън вътре в огъня. Силуети, движение и само за миг шепотът на гласове от много, много далеч.
Забеляза напрежението върху лицето на дъщеря си, лекия блясък от потта, избила върху него от усилието. Прекалено е, помисли си тя. Прекалено много за толкова млад човек.
- Ето - тихо каза тя. - Ще го направим заедно.
Изтласка своята сила напред, сля я с тази на Брана.
14
Родът СГДуаОър
Бурен пламък, вихрушка дим и танц на искри. После всичко изчезна.
И той беше там, мъжът, за когото и двете копнеела.
Седеше до един друг огън, обграден от камъни. Светлата му коса бе сплетена на плитка, която падаше върху пелерината, заметната над широките му рамене. Значката - символ на ранга му, бе закачена за нея и блестеше на светлината на пламъците.
Брошката, която тя бе направила за него в огъня - хрътката, конят, соколът.
- Изглежда уморен - обади се Брана и облегна глава върху ръката на майка си. - Но толкова хубав. Най-красивият сред мъжете.
- Така е. Красив и силен, и смел. - О, как копнееше за него!
- Можеш ли да видиш кога ще се върне?
- Не всичко може да бъде видяно. Може би, когато е по-близо, ще получа знак. Но тази вечер видяхме, че е жив и здрав, и това е достатъчно.
- Той мисли за теб. — Брана се обърна и погледна майка си в лице. - Усещам го. Той може ли да усети, че мислим за него?
- Той няма дарбата, но има сърце, пълно с любов. Затова вероятно може. Сега в леглото. Аз ще се кача скоро.
- Трънката е цъфнала и старицата не видя слънцето днес. Той ще си дойде скоро.
Брана се изправи и целуна майка си. Кучето се изкатери по стълбата след нея.
Сама, Сърха гледаше любовта си в огъня. И съвсем сама, заплака.
Още докато бършеше сълзите си, тя го чу. Онзи зов.
Той щеше да я утеши, да я стопли - такива бяха прелъс-тителните му лъжи. Ще й даде всичко, което би могла да пожелае, и дори повече. Трябваше само да му се отдаде.
- Никога няма да съм твоя.
Ще бъдеш. Ти си моя. Ела сега и познай всички удоволствия, цялата слава. И мощ.
Тъмната вещица
15
- Никога няма да ме имаш - нито онова, което пазя в себе си.
Сега видението в огъня се промени. И той се появи в пламъците. Кеван, чиято сила и намерения бяха по-тъмни и от зимната нощ. И който искаше нея - тялото й, душата й, магията й.
Магьосникът я желаеше - усещаше похотта му като лепкави от пот ръце по кожата си. Но повече, много повече, знаеше тя, желаеше дарбата й. Жаждата му за нея се бе просмукала в самия въздух.
Образът му в пламъците се усмихна - толкова красив и безскрупулен.
Ще те имам, Сърха Тъмната вещица. Теб и всичко, което си. Предопределено е. Двамата сме еднакви.
Не, помисли си тя, не сме еднакви, а като деня и нощта, светлината и мрака, които единствено се сливаха в сенките.
Толкова си самотна и с тежък товар на плещите. Твоят мъж те оставя в студеното ложе. Ела да се стоплиш в моето, да усетиш топлината. Да разпалиш огъня с мен. Заедно ще владеем целия свят.
Духът й помръкна, болката и свиването в стомаха й станаха пронизителни.
Тогава тя се изправи, остави горещия вятър да отметне косите й. Позволи на силата да се влее в нея, докато сякаш засия от нея. И видя, макар и само в пламъците, страстта и алчността върху лицето на Кеван.
Ето това искаше той, каза си тя, величието, което кипеше в кръвта й. Именно него нямаше никога да получи.
- Чуй думите ми и усети силата ми сега и завинаги, и до края на дните. Предлагаш ми тъмната си страст, идваш при мен в пламък и дим. Да предам кръвта си, децата си, мъжа си, за да владея над всички, само е нужно да ти подам ръка. Отговорът ми за теб ще чуеш във вятъра и морето, зова девицата, майката и старицата в триединство. Да бъде както казах!
16
Родът 0’Дуайър
Протегна ръце и освободи яростта, толкова женска, която кипеше в нея, запрати я с всичка сила към туптящото му сърце.
В миг усети чисто и неописуемо удоволствие да избухва вътре в нея, когато чу как той крещи от болка и яд, когато видя същата тази ярост и болка, изписана върху лицето му в пламъците.
После огънят си беше просто огън, кротко припукващ в нощта, носещ мъничко топлина в студения мрак. Колибата й бе просто една колиба, тиха и сумрачна. А тя бе просто жена, която бе сама със спящите си деца.
Отпусна се на стола, притиснала с ръка корема си, където усещаше раздираща болка.