Върнаха се заедно в ателието и Брана се помъчи да не изпитва вина заради облекчението, което изпитваше, че са само двамата, поне засега.
- Засрамих те - обади се Айона по време на краткия път до жилището на Бойл.
- Какво? Не. Не съм засрамен.
- Малко. Вероятно трябваше да спомена нещо за пре— нощуване у вас, когато наоколо няма други хора. Изобщо не се сещам за такива неща. И прекалено късно ми хрумна, че може и да не искаш компания.
- Ти не си просто компания.
Какво ли означаваше фактът, че този небрежен коментар й се струваше романтичен? Все едно.
- После си казах, че ти не би се поколебал да откажеш и да минеш да ме вземеш сутринта.
- На глупак ли ти приличам?
- Никак даже.
- Трябва да съм пълен идиот, за да не искам да прекарам нощта с теб.
Още романтика, отбеляза мислено тя, в стила на Бойл Макграт.
- Но не биваше да го обявявам като част от протокола на следващото събрание. Ако имахме протокол.
- Това е нещо лично.
- Разбирам го и така и трябва. Ще се постарая повече за в бъдеще. Но ми се струва, че както стоят нещата, личното време и пространство не е най-важното в момента. За теб е по-сложно, отколкото за мен.
- Може, но имаш право. Имаме много по-належащи проблеми, за които да се притесняваме.
Тъмната вещица
251
Спря пикапа точно зад колата на Фин и разтърси ключовете, докато излизаше.
- Лека нощ - подвикна им Фин - и приятна разходка утре.
- Ще си нося мобилния телефон, ако имаш нужда от мен.
Айона побутна леко с рамо Бойл, докато се качваха по стълбите към жилището му.
- Наистина го приемаш по-тежко. Но Фин сигурно е свикнал да те вижда да се прибираш с жена понякога, както и ти него.
- Не водя жени тук. По принцип - добави той след миг.
- О. - Лично пространство, помисли си тя, но и нещо повече. - Ако ти отидеш при жената, би могъл да си тръгнеш, когато поискаш. ” “
- И това го има. - Той влезе вътре.
- Трябва да ми кажеш, когато искаш да си тръгна. Предпочитам да го чуя, вместо да ме търпиш наоколо.
- Не съм от търпеливите. - Метна ключовете си в една купа. - И не търпя теб.
Тя се усмихна.
- Добре. Не го прави. Ще бъда много нещастна, ако просто ме търпиш наоколо.
Той остави малката й чанта на един стол.
- Ако не те исках тук, сега щеше да си някъде другаде. Искаш ли нещо за пиене?
- Нали уж вече не бях просто компания?
- Права си.
Той я сграбчи, както на нея й харесваше, и я отведе в спалнята.
- И сама можеш да си налееш нещо после.
- Ще ти налея и на теб. - Смъкна якето от раменете му и го захвърли настрани. - Ботушите - продължи тя и го разсмя.
- Ясно ми е какъв е редът.
252 -
Родът 0’Дуайър
И двамата едновременно се хвърлиха към леглото. През смях задърпаха и затеглиха ботушите, преди да ги метнат на пода.
- Миналия път счупихме нещо - спомни си тя, докато разкопчаваше забързано копчетата на ризата му. - Какво беше?
- Кристалната ваза на баба ми.
Пръстите й замръзнаха, очите й се разшириха тревожно. Тогава видя усмивката му.
- О! Лъжец! - Тя преметна крак върху тялото му, бутна го назад. - Ще си платиш за това. - Кръстоса ръце и сграбчи долния край на пуловера си, издърпа го над главата и го метна през рамо.
- Ще платя скъпо - увери я той. Дланите му се плъзнаха нагоре по тялото й и върху гърдите, докато тя се бореше с последните копчета.
- И още как. - Сведе глава и се нахвърли върху устните му в изгаряща целувка, преди да прокара зъби по долна-та му устна и да го довърши с леко гризване.
Той отвърна, като я завъртя на леглото, за да си сменят местата, и последва примера й.
С боричкане се освободиха от дрехите си, нетърпеливи да вземат и дадат повече от себе си.
Толкова много си приличаше с предния път, мислеше си тя, но сега вече знаеше какво могат да си дадат един на друг. Цялата енергия, желание и бързина - тлеещи пламъци и резки проблясъци, взривове.
Омайваше я допирът на гола кожа върху гола кожа - неговата върху нейната, и обратно - опияняващото усещане за отъркването в тялото му. Устата му бе ненаситна, а ръцете му, груби в страстта си, неспирно обхождаха цялото й тяло.
Как бе живяла досега, без да знае какво е да бъдеш желана толкова пълно, неотложно, всецяло?
Искаше да му отвърне със същото, да му покаже как нуждата от него я залива като огромна вълна.
Тъмната Вещица
- 253
Той не можеше да й се насити. Колкото и да вземаше, то само подклаждаше по-голяма и неутолима нужда за още. Когато я усещаше под себе си, да се движи, да се извива в мрака, не можеше да мисли, а само да чувства.
Тя опияняваше сетивата му, подлудяваше го. Караше го да се чувства силен като бог, безразсъден като притиснат в ъгъла вълк.