Точно както се бе опасявала.
Трябваше да я изтегли навън, каза си тя. Навън и надалеч. Бяло срещу черно. Светлина срещу мрака. Навън и надалеч, преди да е проникнала по-дълбоко, преди да се разпростре.
Усети я как се отцежда лека по лека, как изгаря. Усети по сковаването му, че изпитва болка. Но сега раната бе чиста. Бавно и внимателно се зае с изцеряването на драскотината. Сега болката - леки и остри убождания - бе само нейна. Но после избледня и изчезна.
Само една драскотина, както бе казал той, след като отровата бе премахната.
Отвори очи и откри неговите, вперени в нея.
- Бледа си.
- Нужни ми бяха доста усилия - това е първият ми опит в подобно нещо. - Леко й се виеше свят, а и стомахът й сякаш се преобръщаше бавничко.
Но раната бе чиста и затворена. Огледа внимателно ръката му, доволна от свършеното.
- Използвал е отрова. Не знам доколко би ти навредила, но можеше да се разпространи. Не беше много, но вече я няма. Може да помолиш и Конър да я погледне.
Бойл не откъсваше очи от нея, докато свиваше и разтваряше пръсти.
- Според мен се погрижи достатъчно.
- Не знам дали е очаквал да те привлека в съня със себе си. И не знам как съм го направила. Но ти ми каза какво е нужно да се направи. Огънят. Каза ми за него и беше прав.
- Направи го на пепел.
- Е, не е за първи път и много се съмнявам, че е за последен.
- Не, не е за последен.
- Бих казала, че съжалявам, че те въвлякох, но съм безкрайно доволна, че беше до мен.
- Определено бе преживяване за мен.
Тъмната вещица • 257
17*
Което го бе разтърсило и още повече го бе озадачило. През цялото време се бе чувствал съвсем спокоен и имаше абсолютната вяра, че тя ще направи каквото е нужно.
- Приличаше на сън — продължи той - заради известна мудност в реакциите и това, че странностите не те учудват.
- Ще направя заклинание за леглото - или по-добре да накарам Брана да направи такова. Би трябвало да помогне.
- Аз го нараних. - Бойл отново сви пръсти в юмрук. — Не очакваше юмручен удар явно. Знам кога ударът е улучил точното място и този беше такъв. И си мисля, че отровата беше за теб. Бих ли могъл да те издърпам обратно, така както ти си ме привлякла? Знаеш ли дали мога? И ако го бях направил, дали щях да стигна до Конър навреме, за да изцеди той отровата, стига да се бях сетил, разбира се?
- Ти знаеше какво да направиш. - Тя инстинктивно вдигна ръце да разтрие раменетйЧиу, усети колко са сковани. - Знаеше, че имаме нужда от огън, и остана толкова спокоен. Имах нужда от спокойствието ти. Вярвам, че ще знаеш какво да направиш, когато ни нападне отново.
Тя въздъхна дълбоко.
- Умирам от глад. Ще ида да приготвя закуска.
- Аз ще ида. Ужасна готвачка си.
- Абсолютно вярно. Добре, ти сготви. Ще се обадя на Брана, ще й разкажа всичко за всеки случай. Остават ли плановете ни за разходка днес?
- Не виждам какво променя случилото се.
- Страхотно. Ще си взема душ, после ще звънна на Брана. Още е рано, а петнайсет минути сън повече ще й се отразят добре на настроението.
- Ще сложа чайника.
Но първо взе телефона си и докато тя беше под душа, набра номера на Фин. Искаше да чуе какво има да каже Фин за случката, преди да се захване с бекона.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това бе страната на предците й, на кръвта й, а докато наблюдаваше нежните извивки на хълмовете и поляните през прозореца на пикапа, Айона осъзна, че сърцето й също принадлежи тук.
Красотата на околността я сгряваше като глътка уиски-в студена нощ, топла и утешителна. Зелени хълмове се простираха под синьо небе с къдрави и перести облачета, струпани едно върху друго като ленени платна. Слънцето струеше в пролуките между тях и сякаш завихряше пресечени спирали от бляскаво като опал синьо. Охранени крави и пухкави овце изпъстряха тук-таме изумрудените поля, пресечени с рошави зелени плетове или сребристосиви каменни зидове.
Големи фермерски къщи, плевни, красиви малки къщички изпъстряха пейзажа с очарованието на пощенска картичка, докато пътуваха по криволичещия път. Цветните градинки пред входовете копнееха за пролетта с дръзко наперени сини, огненооранжеви и нежнобели цветове, както и с вирнатите нагоре тръбички на нарцисите.
Щеше да посрещне пролетта в Ирландия, помисли си Айона, за първи път. И също като дръзките цветя и тя бе решена да разцъфти.
Понякога пътят извиваше и се промушваше като в тунел между много високи и пищни плетове от дива фуксия, които сякаш притискаха всяка извивка и завой в прегръдка, а цветовете им бяха като капки кръв. А после отново се откриваше прекрасна гледка към хълмовете, полята и величавите сенчесГи планини в далечината.