Поспря за миг до малко поточе, чийто бряг бе засаден с нискостеблени зелени храсти, които се гушеха в подножието на грубо издялани камъни. Отгоре стояха три кръста, за да представят мястото на разпъването на кръста.
- Би трябвало да навява тъга и благоговение. Но е по-скоро… завладяващо. А виж тук. - Тя пристъпи в малката пещера, за да погледне статуите на Дева Мария, Йосиф и бебето Исус. - Прелестни са - толкова мили и малко кичоз-ни. Мисля, че Кател би харесал направеното след него.
- Не ми е известно да е възразил досега.
Влязоха вътре и Айона почувства смиреното благоговение.
262
Родът О’Дуа0ър
- Следовниците на Кромуел подпалили мястото - продължи разказа си Бойл. - Можеш да видиш следите от пожара в руините извън манастира и останките от каменните стени и колони. Но църквата оцеляла и все още стои. Тази част, където се извършва ритуалът по кръщаването,
е на близо хиляда години, така се говори.
- Утешително е да знаеш, че съграденото от нас може да оцелее във времето. Красиво е тук. Витражите, каменните стени.
Отекването на стъпките им в тишината допълнително
подсилваше атмосферата.
- Знаеш доста - отбеляза тя. - Специално ли се подготви?
- Нямаше нужда. Един от чичовците ми работеше тук,
докато течаха разни ремонтни работи.
- Значи, моите предци са я построили, а твоите помагат,
за да остане тя за поколенията. Още нещо общо между нас.
- Вярно. Освен това двама братовчеди и мои приятели са се женили тук, така че съм влизал няколко пъти.
- Хубаво място за сватба. В него има приемственост, грижа и уважение. Както и романтика - легенди за крале и ловци на свещеници, за хората на Кромуел и за Джеймс
Бонд.
Той се засмя, но тя само леко изви устни в усмивка. Усещаше нещо тук. Близост, разпознаване, а сега и увереност.
Беше идвала тук преди, осъзна тя, или предците й бяха идвали.
Да поседнат, може би, в тихо съзерцание.
- Свещи и цветя, светлина и ухания. И музика. Жени в красиви рокли и хубави мъже. - Тя отново закрачи наоколо, докато мислено рисуваше картината. - Някой успокоява капризно бебе, тихичко пристъпва напред-назад. Радост, очакване и размяна на обети за любов. Да, хубаво
място за сватба.
Тъмната вещица
263
Искаше и нейната да е тук, където се срещаха миналото и настоящето като свидетелство за оцеляването.
Застана до него и отново улови ръката му.
- Обетите, разменени тук, ще са тържествени и ще устоят на изпитанията, ако онези, които ги дават, вярват в тях.
Излязоха отново навън и тя обиколи руините, погали с пръсти старите камъни, мина през гробището, където почиваха отдавна заминалите си от този свят.
Направи снимки, за да отбележи деня, и макар той да мърмореше сърдито, убеди Бойл да позира заедно с нея за една снимка с телефона.
- Ще я пратя на баба ми - каза му тя. - Страшно ще се зарадва да види…
- Какво има?
- Аз… светлината. Виждащ, лц? - Подаде му телефона, за да погледне.
На екрана беше снимката с двамата, на която тя леко бе склонила глава върху рамото му. Усмихваше се радостно, а Бойл бе по-сериозен.
А светлината, бяла като восък, ги обгръщаше.
- Може би е от ъгъла. Отблясък от слънцето.
- Знаеш, че не е.
- Не, не е - призна той.
- Заради мястото е - прошепна тя. - Създадено е от моите предци, твоите роднини го пазят - и това е една от причините. Добро и силно място. Безопасно. Мисля, че са идвали тук тримата в началото. И други, които са наследили кръвта. А сега и аз. Чувствам се… добре дошла тук. Това е добра светлина, Бойл. Добра магия.
Тя хвана ръката му и се загледа внимателно в опакото на дланта му, където тъмната магия бе проляла кръв.
- Конър каза, че е чиста - напомни й той.
- Да. Светлината прогонва сенките. Мийра беше права за това. - Все така стиснала ръката му, тя се вгледа в очите му. - Но както в дадените обети, в светлината трябва да има вяра.
264 -
Родът 0’Дуайър
- Ти вярваш ли?
- Да. - Вдигна свободната си ръка към лицето му, надигна се на пръсти и докосна с устни неговите.
Вярваше в това. Дълбоко вътре в себе си таеше вяра и решимост. И сърцето й прие онова, което бе осъзнала, докато вървеше с него по алеите и пътечките, сред спретнато подредените цветни лехи, напъпили с обещанието за пролетта, сред духовете на миналото и легендите, сред обетите, дадени от други тук.
Обичаше го. Най-сетне. Обичаше така, както винаги си бе мечтала да обикне. Той бе нейният единствен избраник. С него трябваше да се научи на търпение - и да се уповава само на тази вяра. Вярата, че той също ще я обикне, както’ тя го обича.
Озари го с най-сияйната си усмивка.
- Какво следва?