Страхът се опитваше да пропълзи във вените й, както мъглата пълзеше по земята.
- Ще умра от собствената си ръка, преди да легна с теб. Ти искаш само още сила.
- А ти си глупачка, ако не я искаш. Заедно ще смажем всички, които се изправят срещу нас, ще живеем като богове, ще бъдем богове. И за всичко това аз ще ти дам онова, за което сърцето ти жадува.
- Не знаеш какво е на сърцето ми.
- Бебе в утробата ти, за да замести изгубеното. Моят син, роден от теб. По-силен от всеки друг в миналото и за в бъдеще.
Прониза я болезнена тъгата загубата и я обзе ужасен страх заради мъничкото зрънце на желание дълбоко в нея за онова, което той предлагаше. Нов живот, който да расте вътре в нея, силен и истински.
Усетил този страх, Кеван пристъпи по-близо.
- Син - промълви той. - Жив в утробата ти. Растящ там, роден силен и славен като никой друг. Дай ми ръката си, Сърха, и аз ще ти дам онова, за което копнее сърцето ти.
Тя потръпна за миг, само за миг, тъй като всички богове знаеха колко силно желае този живот.
И докато тя трепереше, Тийгън изскочи иззад полите й. Хвърли камък и улучи Кеван по слепоочието. Тънка струйка кръв, тъмно, тъмночервена, потече по бледата му кожа.
Очите му станаха жестоки и той замахна. Преди ударът му да се стовари, Сърха го избута с огромно усилие на волята.
Вдигна Тийгън и я стисна в прегръдките си.
Вятърът плющеше около нея, вихър, роден от яростта
й.
- Ще те убия хиляди пъти, ще те измъчвам десет хиляди години само ако докоснеш детето ми. Кълна се във всичко, което съм.
32
Родът О’Дуа0ър
- Ти ме заплашваш? Ти и недоносчето ти? - Впери поглед в лицето на Тийгън и усмивката му се превърна в смъртоносна. - Хубаво мъниче. Красиво като рибата във водата. Дали да не те хвана и изям?
Макар да се.притискаше до майка си, макар да трепереше, Тийгън не се уплаши.
- Махай се!
Пробудена от ярост и страх, младата й неопитна сила избликна навън и нанесе удар като с камъка. Сега кръвта потече от устата на Кеван и усмивката му премина в ръмжене.
- Първо ти, после брат ти. Сестра ти… малко трябва да узрее първо, защото и тя също ще ми роди синове. - G върха на пръста си обра кръвта от лицето си и я размаза върху амулета. - Щях да ги пощадя заради теб - обърна се той към Сърха. - Сега ще ги видиш как умират.
Сърха притисна устни до ухото на Тийгън.
- Не може да те нарани - зашепна тя, после с ужас видя как Кеван се променя.
Тялото му се измени, усука се като мъглата. Амулетът грееше, камъкът се завъртя, докато очите му заблестяха в същото червено като на камъка.
Черна козина покри тялото му. От пръстите му пораснаха нокти. После сякаш се изсипа върху земята и изви назад глава. Нададе вълчи вой.
Бавно и внимателно Сърха остави Тийгън на земята зад гърба си.
- Не може да те нарани. - Помоли се това да е вярно и магията, която бе вложила в медния амулет, да може да я предпази и от това му проявление.
Със сигурност бе продал душата си за черната магия.
Вълкът оголи зъби и скочи.
Тя го отблъсна - протегна длани и събра всичката си сила, така че от дланите й бликна ярка бяла светлина. Когато удари вълка, той изкрещя почти като човек. Но продължи да атакува отново и отново, скачаше към нея, тра
Тъмната вещица
3*
33
каше със зъби, а очите му бяха едновременно диви и ужасяващо човешки.
Острите му нокти се протегнаха, закачиха полите на Сърха и ги разкъсаха. Тогава писъкът на Тийгьн прониза въздуха.
- Махай се, махай се!
Тя замеряше вълка с камъни, които се превръщаха в огнени топки, когато стигнеха до него, така че мъглата замириса на изгоряла плът и козина.
Вълкът отново се хвърли напред, надал силен вой. Тий-гън се препъна назад, докато Сърха замахваше към него. Пелерината на малката се разтвори. От медния амулет, който носеше, избухна син пламък - остър и пронизващ като стрела. Улучи хълбока на вълка и го жигоса със знака на пентаграма.
С вой на нетърпима бодк^вълкът политна назад. Докато размахваше лапи и хапеше напразно въздуха, Сърха събра цялата си мощ и го замери със светлината си, с надеждата и силата си.
Светът избухна в бяло, заслепявайки я. Отчаяна, тя потърси сляпо ръчичката на Тийгьн и падна на колене.
Мъглата изчезна. Всичко, което бе останало от вълка, бе изгорената земя във форма на тялото му.
Хленчеща, Тийгьн стискаше здраво майка си, заровила глава в скута й - сега беше само едно дете, уплашено от чудовищата, които бяха прекалено истински.
- Стига вече, няма го. Няма страшно. Трябва да се приберем у дома. Трябва да си вървим, милинката ми.