Той се обърна и двамата заедно тръгнаха към хижата, тичайки с тромавата грация на снегоходките. Ала след малко Келхус спря другия мъж, като постави решително ръка на рамото му.
— Какво… — започна да пита траперът, ала звуците го прекъснаха.
Хор от приглушени писъци и вой разкъса тишината. Едно-единствено излайване успя да прониже какофонията, последвано от злокобна зимна тишина.
Люет застина като тъмните дървета край себе си.
— Защо, Келхус? — Гласът му хриптеше.
— Няма време за „защо“. Трябва да бягаме.
Келхус седеше в пепелявия здрач, загледан в розовите пръсти на зората, подаващи се през гъстите клони на тъмните борове. Люет още спеше.
Тичахме дълго, татко, но дали е достатъчно?
Видя нещо. Движение, което бързо изчезна в дълбините на гората.
— Люет.
Траперът се размърда.
— Какво? — попита той и се разкашля. — Още е тъмно.
Втора фигура. По-далеч отляво. Приближаваше се.
Келхус остана неподвижен, докато очите му изучаваха горския лабиринт.
— Те идват — каза той.
Люет се надигна от замръзналите си одеяла. Лицето му бе пепеляво. Удивен, той последва погледа на Келхус в обкръжаващия ги мрак.
— Не виждам нищо.
— Промъкват се.
Люет започна да трепери.
— Бягай — каза Келхус.
Траперът го изгледа втрещено.
— Да бягам? Сранките прегазват всичко, Келхус. Не можеш да бягаш от тях. Твърде са бързи!
— Зная — отвърна дуниайнът. — Аз ще остана тук. Ще ги забавя.
Люет просто го зяпна. Не можеше да мръдне. Дърветата сякаш бумтяха около него. Небето го дърпаше с празнотата си. После една стрела прониза рамото му и той падна на колене, загледан в червения връх, подаващ се от гърдите му.
— Ке-е-елллхуссс! — изстена мъжът.
Ала Келхус го нямаше. Люет се претърколи в снега, за да го открие, и го видя да тича сред близките дървета с меч в ръка. Първият от сранките падна обезглавен и монахът продължи да се движи като бледо привидение сред виелицата. Още един умря, докато ножът му прорязваше безсмислено празния въздух. Другите се струпаха върху Келхус като кожени сенки.
— Келхус! — извика Люет, може би от болка, а може би в опит да ги примами към някой, който вече бездруго е мъртъв. Бих умрял за теб.
Ала сенките падаха върху снега, стискайки отрязаните си крайници, и сред дърветата прозвуча странен нечовешки вой. Още и още нападатели се свличаха на земята, докато накрая не остана само монахът.
На трапера му се стори, че чува лая на кучетата си някъде отдалеч.
Келхус го дърпаше. Пред изгряващото слънце се носеха снежинки, докато се влачеха сред гъсталака. Люет се гърчеше от агонията в рамото си, ала монахът не познаваше умора и го влачеше със скорост, с която той самият едва би могъл да се справи и без раната. Носеха се през преспи, около дървета, почти се търкаляха през дефилета и излазваха от тях. Монахът и ръцете му винаги бяха около него — тънка желязна скоба, която неизменно го изправяше на крака.
Все още му се струваше, че може да чуе кучетата.
Моите кучета…
Накрая се озова облегнат на едно дърво. Беше като каменен стълб зад гърба му — нещо, върху което да умре. Едва различаваше Келхус, чиито брада и качулка бяха покрити с лед също като плетеницата оголени клони.
— Люет — повтаряше му монахът. — Трябва да мислиш!
Жестоки думи! Те го влачеха към яснота, хвърляха го към болката.
— Кучетата ми — изхлипа той. — Чувам… ги…
Сините очи не потвърдиха нищо.
— Идват още сранки — каза Келхус между накъсаното си дишане. — Трябва ни убежище. Място, където да се скрием.
Люет облегна глава назад, преглътна, за да отблъсне болката в гърлото си, и се опита да се осъзнае.
— В каква… в каква посока се движехме?
— На юг. Само на юг.
Траперът с мъка се отдръпна от дървото и хвана монаха за раменете. Обзеха го неконтролируеми тръпки. Изкашля се и се взря сред дърветата.
— Колко по-потока… — Той се помъчи да вдиша. — През колко потока м-минахме?
Усети горещия дъх на Келхус.