— Пет.
— З-з-з-запад! — изхриптя той. Облегна се пак на дървото и погледна лицето на монаха, все така вкопчен в раменете му. Не изпитваше срам. Пред този мъж нямаше срам. — Т-трябва да вър-вървим на запад — продължи той, полагайки чело на устните на монаха. — Руини. Руини. На нечовеците. Много места, където да се скриеш. — Той изстена. Светът се завъртя. — Можеш д-да ги видиш наб-наблизо от-тук.
Люет усети как заснежената земя се удря в тялото му. Вцепенен, той се опита да се свие. През дърветата видя как фигурата на Келхус, изкривена от сълзите му, изчезва сред дърветата.
Изхлипа.
— Келхус? Келху-ус!
Какво става?
— Не-е-е! — изпищя траперът.
Високата фигура изчезна.
Склонът беше коварен. Келхус се изкачваше като сграбчваше корени и стъпваше внимателно, за да избегне дупките, скрити под снега. Иглолистните растения не му позволяваха да се движи свободно през наклонения терен. Ниски клони постоянно се закачаха за него. Около него бе паднал здрач, не много по-различен от зимното покривало.
Когато най-накрая се издигна над гората, монахът се намръщи към небето и изведнъж застина пред разкрилата се гледка. Покрита от сняг, земята се издигаше като гладните очертания на куче. Над най-близките склонове се извисяваха руините на порта и стена. Отвъд тях един мъртъв дъб с невероятни размери се протягаше към небето.
От тъмните облаци, носещи се над билото, заваля дъжд, който веднага замръзна върху палтото му.
Келхус бе удивен от могъщите камъни на портата. Немалко сред тях бяха с размера на дъба, който закриваха. На трегера бе гравирано издигнато нагоре лице — празни очи, търпеливи като небето. Той мина под него. Земята бе малко по-равна. Зад гърба му гората се стопи сред усилващия се дъжд. Ала звукът стана по-силен.
Дървото бе отдавна мъртво. Колосалните му корени бяха оголени от кората, а клоните му се протягаха във въздуха като разклоняващи се бивни. Оголено от всичко, вятърът и дъждът го заливаха с лекота.
Обърна се точно когато сранките изскочиха от храстите и се втурнаха с вой през снега.
Толкова чисто беше това място. Стрелите свистяха край него. Той хвана една във въздуха, за да я изучи. Топла, сякаш допреди малко притисната в кожа. После мечът му се озова в ръката и проблесна в пространството наоколо, обхващайки го като корона на дърво. Те дойдоха — тъмен порой, — ала той ги предхождаше, разположен в онзи едничък момент, който нямаше как да предвидят. Калиграфия от викове. Глухо стенание на изненадана плът. Пронизваше екстаза в нечовешките им лица, пристъпваше сред тях, за да спре туптенето на сърцата им.
Те не можеха да видят, че обстоятелството е свещено. Просто гладуваха. Той, от друга страна, беше един от подготвените — дуниайн — и всички събития му се подчиняваха.
Започнаха да намаляват и воят отслабна. За момент се струпаха около него — тесни рамене и гърди като на кучета, воняща кожа и огърлици от човешки зъби. Той стоеше търпеливо сред заплахата им. Безметежен.
Те избягаха.
Келхус се наведе над един, който още се гърчеше в краката му, и го вдигна за гърлото. Красивото лице се изкриви от ярост.
— Куз’иниришка дазу дака гуранкас…
Създанието го заплю. Той го прикова към едно дърво с меча си. Отстъпи. Сранкът закрещя и се замята.
Какви са тези същества?
Зад гърба му изпръхтя кон, а после заудря с копито по снега и леда. Келхус измъкна меча си и се завъртя.
Конят и ездачът бяха просто сиви форми насред лапавицата. Монахът проследи с поглед бавното им приближаване, без да отстъпва, а рошавата му коса бе замръзнала в малки шипове, които тракаха на вятъра. Конят беше едър, може би осемнадесет длани, и черен. Ездачът му бе обвит в дълго сиво наметало, с пришити бледи форми — абстракции на лица. Носеше шлем без гребен, който скриваше лицето му. Могъщ глас изтътна на куниюрски:
— Виждам, че ти няма да бъдеш убит.
Келхус не продума. Бдеше. Звукът на дъжда наподобяваше сипещ се пясък.
Фигурата слезе от коня, но запази бдително разстояние. Огледа неподвижните тела, проснати наоколо.
— Невероятно — каза непознатият, а после го погледна. Келхус видя блясъка на очите му под забралото на шлема. — Ти трябва да си име.
— Анасуримбор Келхус — отвърна монахът.
Тишина. Стори му се, че долавя объркване, странно объркване.