— То говори езика — промърмори накрая мъжът. Пристъпи по-близо, взрян в Келхус. — Да — каза. — Да… Ти не ми се подиграваш. Виждам неговата кръв в лицето ти.
Келхус отново не продума.
— Имаш и търпението на Анасуримборите.
Дуниайнът го огледа, забелязвайки, че наметалото не е съставено от стилизирани картини, а от истински лица с разкривени от опъването и изравняването черти. Фигурата под него беше едра, тежко бронирана, и от начина, по който бе застанал, личеше, че мъжът не изпитва никакъв страх.
— Виждам, че си ученолюбив. Знанието е сила, а?
Този не беше като Люет. Не, никак даже.
Звукът на лапавицата, която все така влачеше мъртвите към студения сняг, не спираше.
— Не бива ли да се боиш от мен, смъртни, знаейки какво съм аз? Страхът също е сила. Силата да оцелееш. — Фигурата започна да го обикаля, пристъпвайки внимателно между крайниците на сранките. — Това отличава твоя вид от моя. Страхът. Дращещият със зъби и нокти импулс да оцелеете. За нас животът винаги е… решение. За вас… Е, нека кажем просто, че той решава.
Най-накрая Келхус заговори:
— Тогава решението изглежда е твое.
Фигурата спря.
— Ах, подигравка — каза странникът със съжаление. — Още нещо, което споделяме.
Провокацията на Келхус бе умишлена, ала не му донесе много… или поне така изглеждаше в началото. Странникът внезапно наведе скритото си лице, поклати глава напред-назад и замърмори:
— То ме примамва! Смъртният ме примамва… Това ми напомня, напомня ми… — Той започна да бърника по наметалото си и накрая сграбчи едно безформено лице. — На този! Ох, нетърпелив… каква радост беше само! Да, помня… — Той вдигна поглед към Келхус и изсъска. — Помня!
И дуниайнът осъзна първите принципи на тази среща. Нечовек. Още един от митовете на Люет е истина.
Създанието извади широкия си меч с тържествена преднамереност. Той проблесна за миг в мрака, сякаш отразяваше някакво чуждоземно слънце. Ала нечовекът се обърна към един от мъртвите сранки и го обърна по гръб с плоската част на острието. Бялата кожа започваше да потъмнява.
— Този сранк тук — ти не би могъл да произнесеш името му — беше нашият елджу… нашата „книга“, както би казал на твоя език. Много предано животно. Много ще ми липсва… поне за известно време. — Той огледа другите мъртъвци. — Гадни и свирепи създания всъщност. — Вдигна поглед обратно към Келхус. — Но пък много… запомнящи се.
Откритие. Келхус реши да проучи.
— Толкова намалели. Станали сте толкова жалки — каза той.
— Ти ме съжаляваш? Едно псе смее да ме съжалява? — Нечовекът се изсмя грубо. — Анасуримборът ме съжалява! И така трябва… Ка’кунурои соук ки’елджу, соук хус’джила. — Той се изплю, после посочи с меча си към обкръжаващите ги мъртви. — Тези… тези сранки сега са наши деца. Но преди! Преди вие бяхте децата ни. Сърцето ни беше изтръгнато, така че ние се грижехме за вашите. Спътници на „великите“ норсирайски крале.
Нечовекът пристъпи крачка напред.
— Ала вече не — продължи той. — Докато епохите отмираха, някои от нас изпитаха нужда от нещо повече от вашите детински дрязги, които да си спомнят. Някои от нас се нуждаеха от по-изящна бруталност, отколкото вашите воини можеха да постигнат. Великото проклятие на вида ни… знаеш ли го? Но разбира се, че го знаеш! Кой роб пропуска да се наслаждава на деградацията на господаря си?
Вятърът развя посивялото наметало около него. Той направи още една крачка.
— Но ето, че се оправдавам като човек. Загубата е изписана в самата земя. Ние сме просто най-драматичното напомняне.
Нечовекът вдигна върха на меча си към Келхус, който беше застанал в бойна стойка, а собственото му извито острие се издигаше над главата му.
Отново тишина, този път смъртоносна.
— Аз съм воин на много епохи, Анасуримбор… епохи. Потапял съм нимила си в хиляди сърца. Яздил съм срещу и в името на Не-бога във великите войни, които създадоха тази пустош. Атакувал съм склоновете на великия Голготерат, гледал съм как сърцата на върховни крале се разбиват от ярост.
— Тогава защо сега вдигаш оръжие срещу сам човек? — попита Келхус.
Смях. Свободната ръка посочи мъртвите сранки.
— Оскъдни подаяния, съгласен съм, но все пак ще бъдеш запомнящ се.