Фактът, че Гешруни се намръщи, не му говореше много — всяко изражение на войника изглеждаше някаква версия на намръщване, особено усмивката му. Ръката, която се стрелна напред, обаче, за да сграбчи китката на Акамиан, му каза всичко необходимо.
Обречен съм. Те знаят.
Малко неща бяха по-ужасяващи от „тях“, особено в Каритузал. „Те“ бяха Алените кули — най-могъщата школа в Трите морета и задкулисните господари на Велики Аинон. Гешруни беше капитан на джаврехите — воините-роби на Алените кули, — именно поради което Акамиан го беше ухажвал последните няколко седмици. Това правят шпионите — омайват робите на съперниците си.
Гешруни се загледа яростно в очите му и изви ръката му с дланта нагоре.
— Има начин да потвърдим подозрението си — каза той тихо.
— Три! — изтътна гласът сред тухлите и полирания махагон.
Акамиан примижа от болка, не само заради здравата хватка на мъжа, но и защото знаеше за какъв „начин“ говори той. Не така.
— Гешруни, моля те. Пиян си, приятелю. Коя школа би рискувала гнева на Алените кули?
Войникът сви рамене.
— Мисунсаите може би. Или Имперския саик. Кишауримите. Прокълнатият ви вид е толкова многоброен. Но ако трябва да се обзаложа, бих казал Завета. Бих казал, че си схоластик на Завета.
Хитър роб! От колко ли дълго знаеше?
Невъзможните думи чакаха на видно място в ума на Акамиан; думи, които можеха да заслепят очите и да изгорят плътта. Не ми оставя избор. Щеше да се вдигне врява. Мъжете щяха да викат, да сграбчат мечовете си, но от пътя му щяха само да се разбягват. Аиноните се бояха от магия повече от всеки народ сред Трите морета.
Нямам избор.
Но Гешруни вече беше бръкнал под бродираната си жилетка. Юмрукът му се сви под плата. Той се намръщи като ухилен чакал.
— Аз съм схоластик на Завета — прошепна бързо Акамиан. После добави: — Шпионин.
Опасни думи. Но имаше ли избор?
Гешруни го изгледа за един бездиханен миг, а после бавно взе хораето в шепата си и пусна китката на магьосника.
Последва странна тишина, прекъсвана само от дрънченето на сребърни енсоларю върху дърво. Последва дивашки смях и нечий грубоват глас извика:
— Губиш, курво!
Ала Акамиан знаеше, че не е така. По някакъв начин тази нощ бе спечелил, при това по начина, по който курвите винаги печелеха — без да разбере как.
В крайна сметка шпионите не се различаваха много от курви. А магьосниците още по-малко.
Въпреки че като дете бе мечтал да стане магьосник, възможността да бъде шпионин никога не беше минавала през ума на Друсас Акамиан. „Шпионин“ просто не фигурираше в речника на децата, отгледани в рибарските селца на Нрон. За него Трите морета имаха само две измерения: имаше места близо и далеч, а също и хора високо и ниско. Той слушаше старите продавачки на риба да разказват историите си, докато заедно с другите деца помагаше в беленето на стриди, и бързо научи, че се числи към низшите, а могъщите хора живеят надалеч. Мистериозни имена едно след друго излизаха от старите устни — шриахът на Хилядата храма, жестоките езичници от Киан, всепобеждаващите скилвенди, сплетничещите магьосници от Алените кули и така нататък — имена, които описваха измеренията на света му, изпълваха го с ужасяващо величие, превръщаха го в арена на невъзможно трагични и героични дела. Заспиваше, чувствайки се много малък.
Човек би очаквал, че да стане шпионин би добавило ново измерение към простичкия свят на едно дете, ала се случи точно обратното. Разбира се, докато възмъжаваше, светът на Акамиан стана много по-сложен. Научи, че има неща свещени и нечестиви, че боговете и Външността притежават собствени измерения, а не са просто хора много нависоко, в места много надалеко. Също така научи, че има моменти близки и древни, че „много отдавна“ не е като друго място, а някакъв странен вид призрак, който обитава всяко място.
Но когато човек станеше шпионин, светът имаше странния навик да се свива до едно-единствено измерение. Високопоставени хора, дори императори и крале, изглеждаха също толкова долни и жалки, колкото и най-простия рибар. Далечни нации, като тези на Конрия, Велики Аинон, Се Тидон или Киан, вече не бяха екзотични или магични, а също толкова мърляви и изхабени от времето, колкото и рибарското селище в Нрон. Свещени неща като Бивника, Хилядата храма или дори Късния пророк ставаха просто версии на нечестиви работи като фанимите, кишауримите или магьосническите школи, сякаш думите „свещено“ и „нечестиво“ бяха лесно заменими като местата около масата за залагания. А скорошното се превръщаше просто в по-безвкусно повторение на древното.