— Казах да го изтеглиш!
Той се поколеба.
Следващият шамар го събори на колене.
— Какво си ти? — извика Гешруни през разкървавени устни.
Докато сянката на дебелия мъж го поглъщаше, той видя как кръглото лице сякаш се разхлаби, а после се стегна здраво, като просешка длан около медник. Магия! Но как? Той държи хорае…
— Нещо невъзможно древно — каза меко абоминацията. — Невъобразимо красиво.
Един отдавна умрял мъж гледаше през множеството очи на схоластиците на Завета: Сесуата, великият противник на Не-бога и основател на последната Гностическа школа… тяхната школа. През деня той беше блед, несигурен като детски спомен, но нощем ги обладаваше и трагедията на живота му тероризираше сънищата им.
Димни сънища. Сънища, извадени от ножницата.
Акамиан гледаше как Анасуримбор Келмомас, последния върховен крал на куниюрите, пада под чука на блеещ сранкски главатар. Въпреки че магьосникът извика, той знаеше със странното полусъзнание, принадлежащо на сънищата, че най-великият крал на анасуримборската династия вече е мъртъв… че всъщност е умрял преди повече от две хиляди години. И нещо повече, даваше си сметка, че не той надава воя, а много по-велик човек. Сесуата.
Думите закипяха на устните му. Сранкският главатар се замята в изпепеляващ огън, свлече се в купчина дрипи и прах. Още сранки превалиха върха на хълма и също умряха, повалени от неземните светлини, призовани от песента му. В далечината забеляза дракон, като бронзова фигура на фона на залязващото слънце, увиснал над полето, покрито с воюващи сранки и човеци, и си помисли: Последният анасуримборски крал умря. Куниюри е изгубен.
С името на своя крал на уста, високите рицари на Трис се втурнаха около него, прескачайки сранките, които бе изпепелил, за да се спуснат като полудели върху масите отвъд тях. Заедно с един рицар, когото не познаваше, Акамиан извлачи Анасуримбор Келмомас насред истеричните викове на васалите и роднините му, насред миризмата на кръв, вътрешности и овъглена плът. На една малка поляна той притегли разбитото тяло на краля в скута си.
Сините очи на Келмомас, обикновено толкова студени, сега го умоляваха.
— Остави ме — изхриптя сивобрадият мъж.
— Не — отвърна Акамиан. — Ако ти умреш, Келмомас, всичко е изгубено.
Върховният крал се усмихна въпреки разбитите си устни.
— Виждаш ли слънцето? Виждаш ли го как пламти, Сесуата?
— Слънцето залязва — отговори Акамиан.
— Да! Да… Мракът на Не-бога не е всепоглъщащ. Боговете все още ни виждат, скъпи приятелю. Те са далеч, но аз чувам галопа им през небесата. Чувам ги как ме викат.
— Не можеш да умреш, Келмомас! Не бива да умираш!
Върховният крал поклати глава и го усмири с нежен поглед.
— Те ме викат. Казват ми, че моят край не е краят на света. Това бреме, казват те, е твое. Твое, Сесуата.
— Не — прошепна Акамиан.
— Слънцето! Виждаш ли слънцето? Чувстваш ли го върху бузата си? В простите неща са скрити такива откровения! Виждам! Виждам толкова ясно какъв горчив и упорит глупак съм бил… И към теб, към теб най-много от всички съм бил несправедлив. Можеш ли да простиш на стареца? Можеш ли да простиш на глупавия старец?
— Няма нищо за прощаване, Келмомас. Ти изгуби много, страда много.
— Синът ми… Мислиш ли, че той ще е там, Сесуата? Мислиш ли, че ще ме посрещне като свой баща?
— Да… Като свой баща и свой крал.
— Казвал ли съм ти — поде Келмомас, а гласът му пресекваше от безсмислена гордост, — че синът ми веднъж се промъкна до най-дълбоките бездни на Голготерат?
— Да — усмихна се Акамиан през сълзи. — Много пъти, стари приятелю.
— Толкова ми липсва, Сесуата! Така силно копнея да бъдем отново заедно.
Старият крал плака известно време. После очите му се разшириха.
— Виждам го толкова ясно. Взел е слънцето за свой жребец и язди сред нас. Виждам го! Галопира през сърцата на моя народ и ги разбужда към нов живот и ярост!
— Шшш… Пази силите си, кралю мой. Лечителите идват.
— Той казва… казва толкова хубави неща, за да ме утеши. Казва, че един от семето ми ще се върне, Сесуата… един Анасуримбор ще се върне…
Старецът се разтресе в гърч, а по устните му изби слюнка.
— В края на света.
Ярките очи на Анасуримбор Келмомас II, Белия повелител на Трис, върховен крал на Куниюри, помръкнаха. И заедно с тях вечерното слънце избледня, потапяйки облечената в бронз слава на норсираите в сумрак.