— Нашият крал! — извика Акамиан на покрусените мъже около себе си. — Нашият крал е мъртъв!
Ала го заобикаляше само мракът. Около него не стоеше никой, а в скута му не лежеше мъртъв крал. Само потни одеяла и бучащата празнота на мястото на шумотевицата на войната. Стаята му. Лежеше сам в мизерната си стая.
Акамиан обгърна раменете си с длани. Още един сън, изваден от ножницата.
Заслони лице с дланите си и плака известно време за отдавна мъртвия куниюрски крал, а после и за други, по-несигурни неща.
В далечината му се стори, че чува вой. Куче или човек.
Гешруни усещаше, че го влачат през вонящи улички. Видя разбити стени, които се издигаха към нощното небе. Крайниците му се мятаха по собствена воля; пръстите му се опитваха да стиснат мазните тухли. През бълбукащата кръв усещаше миризмата на реката.
Лицето ми…
— Какво повече? — опита се да извика, но говоренето бе трудно без устни. Казах ти всичко!
Звукът на ботуши, пляскащи във воднистата кал. Кикот някъде над него.
— Ако окото на врага ти те обижда, робе, го избождаш, нали?
— ’оля… ’илост. ’оля те… ’ило-о-о-ост.
— Милост? — изсмя се нещото. — Милостта е лукс за безделниците, глупако. Заветът има много очи, така че ни чака много избождане.
Къде е лицето ми?
Безтегловност, после плясъкът на студена, безмилостна вода.
Акамиан се събуди в предутринната светлина, а главата му бучеше от спомена за алкохола и кошмарните сънища. Още видения от Апокалипсиса.
Кашляйки, той се килна от сламеника до единствения прозорец на стаята. Избута лакирания капак настрана с треперещи пръсти. Хладен въздух. Сива светлина. Дворците и храмовете на Каритузал се простираха сред гъсталак от по-ниски сгради. Гъста мъгла покриваше река Сают и се извиваше през проходите и улиците на долния град като вода в канал. Самотни и малки като нокти, Алените кули се издигаха над призрачния пейзаж, щръкнали като мъртви колони от бели пясъчни дюни.
Гърлото го болеше. Примигна, за да прогони сълзите от очите си. Нямаше огън. Нито хор от вопли. Всичко бе неподвижно. Дори Кулите излъчваха бездиханно и монументално спокойствие.
Този свят, помисли си Акамиан, не бива да умира.
Обърна гръб на гледката и отиде до единствената маса в стаята, където се свлече в стола или онова, което минаваше за такъв — приличаше на нещо, изровено от потопен кораб. Напои перото си и разви малък свитък върху разпръснатите пергаменти по масата. После написа:
Бродовете на Тиванрае. Същото.
Изгарянето на Библиотеката на Сауглиш. Различно. Видях своето лице вместо С в огледалото.
Любопитно несъответствие. Какво ли значеше? За момент се спря върху киселото безсмислие на въпроса. После си спомни събуждането си посред нощ. След кратка пауза добави:
Смъртта и пророчеството на Анасуримбор Келмомас. Същото.
Ала същото ли беше? В детайлите си да, ала в съня се усещаше някаква тревожна неотложност… достатъчно силна, за да го събуди. Като задраска „същото“, той написа:
Различно. По-силно.
Докато чакаше мастилото да засъхне, прегледа предишните си записки, следвайки ги до края на свитъка. Лавина от видения и страсти следваха всяка от тях, превръщайки нямото мастило в откъслечни думи. Тела, носещи се из бързеите на буйна река. Любовник, чиито кървави стонове бликаха през стиснати зъби. Огън, обвит като игрива танцьорка около каменни кули.
Притисна палец и показалец към очите си. Защо бе толкова вманиачен в тези записки? Други хора, много по-велики от него, бяха полудели в опита си да дешифрират побърканата последователност и промените в сънищата на Сесуата. Знаеше достатъчно, за да разбира, че никога няма да открие отговор. Тогава дали това не беше някаква перверзна игра? Като онази, която майка му играеше, щом баща му се върнеше пиян от лодките, със заяждания и упреци, настоявайки за причина, когато такава нямаше, потрепервайки всеки път, когато той вдигнеше ръка, крещейки, когато последваше неизбежният удар.
Защо да се заяждаш и упрекваш, когато преживяването на живота на Сесуата бе достатъчно изтезание?