— Ами другия, Бог сред смъртни? — рискува да попита Генкелти. — Принцът от Атритау, заради който заподозряхте Скейос?
Зерий се обърна към своя капитан с все още диви очи.
— Принцът от Атритау — повтори той, треперейки при спомена за спокойното излъчване на мъжа. Шпионин… с лице, което изразяваше абсолютен покой. Такава самоувереност! И защо не, когато дори първият съветник на императора е един от хората му? Но край. Скоро той щеше да го накара да изпита ужас.
— Наблюдавайте го. Следете го като никой друг.
Той се обърна към Конфас и го изгледа за момент. Като никога, богоподобният му племенник сякаш бе истински разтревожен. Дребните удоволствия… трябваше да се вкопчи в тях през предстоящата нощ.
— Засега ни остави, капитане — каза той, докато се опитваше да се успокои. — Доволен съм от работата ти. Погрижи се върховният учител Семемкетри и Токуш да се явят тук незабавно. Искам да говоря с магьосниците и шпионите си. И с авгурите… Прати ми и Аритмеас.
Генкелти коленичи, докосна с чело покрития с килим под и се оттегли.
Останал сам с племенника си, Зерий му обърна гръб и излезе на отворения балкон в другия край на стаята. Навън се спускаше мрак и Менеанорско море се движеше мрачно под сивия хоризонт.
— Зная какво ще ме питаш — каза той на мъжа зад гърба си. — Чудиш се колко съм казал на Скейос. Чудиш се дали той знае всичко, което ти знаеш.
— Той винаги е бил с нас, чичо. Нали?
— Може би съм бил заблуден, племеннико, но не съм глупак… Ала това е маловажно. Скоро ще разберем какво знае Скейос. Ще разберем кого да накажем.
— Ами Свещената война? — попита предпазливо Конфас. — Какво ще стане с договора?
— Собственият ни дом, племеннико. Първо собствения ни дом…
Или поне така би казала баба ти.
Зерий обърна профила си към Конфас и се замисли.
— Семемкетри ми каза, че един магьосник от Завета се е присъединил към Свещената война. Призови го… лично.
— Защо? Схоластиците на Завета са глупаци.
— На глупаците може да се има доверие, именно защото са глупаци. Целите им рядко се пресичат с нашите. Това са важни проблеми, Конфас. Трябва да сме сигурни.
Екзалт-генералът го остави сам с тъмното море. От върха на Андиаминските простори човек виждаше надалеч, но както изглежда никога достатъчно надалеч. Той щеше да разпита Семемкетри, върховния учител на Имперския саик, и Токуш, неговия господар на шпионите. Щеше да ги слуша как се карат един с друг без да научи каквото и да е от тях. После щеше да слезе в подземията. Да види „добрия“ Скейос. И да извлече първата плата от предателството му.
Пътуването от лагера до Андиаминските простори беше кошмарно за Акамиан. Ала такъв беше Момемн след мръкване — нещо кошмарно. Въздухът бе толкова лютив, че можеше да се вкуси. На няколко пъти мерна висок каменен стълб — Кулата на Зиек, предполагаше — и за известно време, докато преминаваха близо до храмовия комплекс Кмирал, виждаше огромните куполи на Зотей, издигащи се като черни кореми под небето. Ала иначе беше потопен в хаотичния лабиринт от улички, оградени от древни монументи и накъсани от изоставени площади, канали и култови храмове. Сложен и през деня, през нощта Момемн се превръщаше в главоблъсканица.
Отрядът кидрухили, носещи факли, оформяше блещукаща нишка през мрака. Подковани копита тракаха върху камък и мръсотия и привличаха изплашени пепеляви лица към близките прозорци. Икурей Конфас яздеше до него в пълната си церемониална броня — надменен и резервиран.
Акамиан периодично поглеждаше към екзалт-генерала. Във физическото съвършенство на този човек имаше нещо изнервящо, нещо, което караше магьосника да осъзнава болезнено собствената си масивна фигура, сякаш чрез Конфас боговете бяха разкрили жестоката подигравка, скрита зад натрупаните несъвършенства на по-обикновените хора. Ала не само видът му го тревожеше. Около него имаше някакво излъчване — нещо прекалено самоуверено, за да е арогантност. Накрая Акамиан реши, че Икурей Конфас притежава или ужасяваща сила, или плашеща липса на такава.
Конфас! Той още не можеше да повярва. Какво биха могли да искат икуреите от него? Магьосникът се отказа да пита имперския племенник.
— Пратиха ме да доведа — каза с равен тон мъжът, — не да плямпам.
Каквото и да искаше императорът, беше достатъчно важно, за да превърне този човек в прост доставчик.