— И? — попита Зерий, а гласът му стигна почти до вик. Сякаш всяка негова емоция се усилваше на ръба на чудовищна промяна. Раздразнение в ярост. Дребна болка в агония.
— Никога не съм виждал такъв като него, Бог сред смъртни.
Това, което не беше добра черта в един разпитвач, реши Зерий, бе склонността на Кимиш към драматизирането. Също като разказвач, той говореше с паузи, сякаш светът е негов хор. Пазеше ревниво същината на нещата, а това се изискваше от правилата на разказвачеството, а не на необходимостта.
— Занаятът ти е да търсиш отговори, Кимиш — пресече го императорът. — Налага ли се да разпитвам разпитвача?
Мъжът сви рамене.
— Понякога е по-добре да покажеш, вместо да кажеш — отвърна той и взе малки клещи от рафта с инструменти до съветника. — Гледайте.
Коленичи и стисна едно от стъпалата на Скейос с лявата си ръка. После, с досадата на майстор занаятчия, изтръгна един нокът.
Не последва нищо. Никакъв крясък. Нямаше дори потрепване в старото тяло.
— Нечовешко — ахна Зерий и отстъпи назад.
Другите бяха вцепенени. Той се обърна към Семемкетри, който поклати глава, а после и към Скалатеас, който каза с равен глас:
— В това няма никаква магия, Бог сред смъртни.
Зерий се завъртя рязко към лицето на съветника.
— Какво си ти? — извика той.
Старото лице се изкриви в усмивка.
— Нещо повече, Зерий. Аз съм нещо повече.
Това не бе гласът на Скейос, а нещо счупено, като множество гласове.
Земята се завъртя под краката на Зерий. Той се задържа за Семемкетри, който несъзнателно се отдръпна от хораето, увиснало на врата му. Императорът вдигна поглед към подигравателното лице на магьосника. Имперския саик! Мислите му виеха. Оплетени. С неясни дела и желание. Само те имаха ресурсите. Само те имаха средството…
— Лъжеш! — извика той на върховния учител. — Това трябва да е магия! Усещам я! Усещам отровата й във въздуха! Тази стая вони на магия! — Той блъсна ужасения мъж на земята. — Ти си купил този роб! — изкрещя, сочейки към пребледнелия Скалатеас. — А, Семемкетри? Нечисто, скверно псе! Твое дело ли е това? Саикът иска да бъде Алените кули на Запада, така ли? Да превърнат своя император в марионетка!
Зерий млъкна рязко, спънат в обвиненията си от гледката на Конфас, застанал на входа. Магьосникът от Завета беше до него. Помощниците на Семемкетри побързаха да издърпат върховния си учител на крака.
— Тези обвинения, чичо — каза предпазливо Конфас, — може би са прибързани.
— Може би — изсъска Зерий и приглади робата си. — Но както би казала баба ти, трябва да бдим най-вече за най-близкия нож. — После погледна към набития мъж с къса брада, който стоеше до Конфас, и попита: — Това ли е схоластикът на Завета?
— Да. Друсас Акамиан.
Магьосникът падна на колене и докосна чело в земята, мърморейки:
— Бог сред смъртни.
— Неловки са тези срещи между магове и владетели, не мислиш ли, схоластико?
Силното смущение отпреди няколко мига беше забравено. Може би беше добре, помисли си Зерий, че човекът разбира залозите от тази среща. Поради някаква причина реши да бъде благосклонен.
Магьосникът го погледна въпросително, а после се опомни и сведе очи.
— Аз съм ваш роб, Бог сред смъртни — промърмори той. — Какво ще пожелаете от мен?
Зерий стисна ръката му — много обезоръжаващ жест, помисли си — един император да хване ръката на човек от низшите касти — и го поведе край другите хора в стаята, към разпънатия Скейос.
— Виждаш ли, Скейос — каза императорът, — какви усилия полагаме, за да осигурим комфорта ти?
Старото лице остана безизразно, но очите заблестяха със странно напрежение.
— Заветник — каза създанието.
Зерий погледна към Акамиан. Лицето на човека беше безизразно. И тогава той почувства омразата, излъчваща се от бледото тяло на съветника, сякаш старецът разпознава магьосника на Завета. Скейос се напрегна. Веригите се опънаха, брънките заскърцаха една в друга. Дървената рамка изстена.