Това бе светът, осъзна Езменет. Тук. Пред нея.
Видя как принцът на Атритау казва нещо в ухото на Зинемус и едрият мъж се усмихва и сочи към нея. Те тръгнаха в посоката, където се криеше. Езменет се отдръпна в чернотата зад малката палатка, сгушена като че ли срещу студа. Видя сенките им, една до друга, призрачни върху отъпканата пръст и трева, а после двамата мъже я подминаха, следвайки люшкаща се линия от светлина към заблатения канал. Тя задържа дъха си.
— Винаги има такова спокойствие в мрака отвъд огъня — отбеляза високият принц.
Двамата мъже се спряха на края на канала, разтвориха туниките си и започнаха да разплитат препаските си. Скоро две дъги се заспускаха към мазната водна повърхност.
— Хмм — каза Зинемус. — Водата е топла.
Дори и ужасена, Езменет завъртя очи и се усмихна.
— И дълбока — отвърна принцът.
Зинемус се закикоти по начин, едновременно дяволит и умилителен. След като спусна туниката си, той потупа другия по гърба.
— Ще използвам това следващия път, когато пикаем тук с Ака — каза той весело. — Доколкото го познавам, като нищо ще цопне вътре.
— Е, поне ще имаш въже, което да му хвърлиш — отвърна по-високият мъж.
Още смях, едновременно силен и топъл. Езменет осъзна, че пред очите й е било заздравено приятелство.
Тя притаи дъх, докато те се връщаха обратно. Принцът на Атритау сякаш гледаше право в нея.
Но дори да видя нещо, той не се издаде. Двамата мъже се присъединиха към другите край огъня.
Сърцето й биеше учестено, душата й жужеше със самообвинения, но тя пролази до другия край на павилиона, откъдето нямаше нужда да се бои, че ще бъде разкрита от пикаещи мъже. Приведе се над някакъв пън, подпря глава в едното си рамо и затвори очи, за да позволи на гласовете около близкия огън да я отнесат надалеч.
— Изплаши ме на онази среща, скилвенди. Мислех си, че със сигурност…
— Серуей, нали така беше? Ах, трябваше да зная, че красотата на името ще…
Изглеждаха добри хора, помисли си Езменет — типът хора, който Акамиан би ценил като приятели. Сред тях имаше… място, реши тя. Място за провал. Място за болка.
Сама в мрака, тя внезапно се почувства в безопасност, както се бе чувствала със Сарсел. Това бяха приятелите на Акамиан и въпреки че за тях Езменет не съществуваше, по някакъв начин те щяха да я пазят. Обгърна я някакъв странен унес. Гласовете бяха весели, блестяха с искрено добро настроение. Само дрямка, помисли си. После чу някой да споменава името на Ака.
— … значи самият Конфас е дошъл за Акамиан? Конфас?
— И хич не беше доволен. Мазно копеленце.
— Но защо императорът ще иска Акамиан?
Ала после този разговор бе пометен от други гласове. Езменет усети как се унася.
Сънува, че пънът, на който спи, е цяло дърво, но мъртво, останало без листа, кора и клони, с дънер като фалос и широки крайници, които съскаха във вятъра като камшици. Сънуваше, че не може да се събуди, че по някакъв начин дървото я е вкоренило в задушаващата земя. Езми…
Тя се размърда. Нещо покапа по бузата й.
— Езми.
Топъл глас. Познат глас.
— Езми, какво правиш?
Очите й се отвориха. За момент беше твърде ужасена, за да извика.
После ръката му покри устата й.
— Шшшшт — сгълча я Сарсел. — Това може да е трудно за обясняване — добави, кимайки към огъня на Зинемус. Или онова, което бе останало от него. Само няколко дребни пламъчета. С изключение на самотната фигура, свита на една черга до огъня, всички бяха изчезнали. Покров от тишина се бе спуснал над всичко наоколо, хладен и гол като нощното небе.
Езменет вдиша през носа. Сарсел махна ръката си и й помогна да се изправи, за да я отведе зад павилиона. Беше тъмно.
— Последвал си ме? — попита тя и издърпа ръката си от хватката му. Беше твърде дезориентирана, за да се ядосва.
— Събудих се и теб те нямаше. Знаех, че ще те намеря тук.
Тя преглътна. Ръцете й бяха леки, като че ли се готвеха по своя воля да заслонят лицето й.
— Няма да се върна с теб, Сарсел.
В очите му проблесна нещо, което не успя да разчете. Триумф? После той сви рамене. Лекотата на този жест я ужаси.
— Това е хубаво — каза рицарят разсеяно. — Тъкмо ти се бях наситил, Езми.