Видя Зинемус, сгушен до изгасналия огън и свил едрото си тяло, за да се предпази от студа. Предполагаше, че маршалът се е тревожил от заповедта на императора Акамиан да бъде извикан, и бе чакал цяла нощ до огъня — чакал бе него да се прибере у дома.
У дома.
При тази мисъл усети сълзи в очите си. Никога не бе имал дом — място, което да нарече „свое“. Нямаше убежище, нито заслон за човек като него. Само приятели, пръснати тук и там, които по някаква необяснима причина го обичаха и се безпокояха за него.
Остави Зинемус да спи — днешният ден щеше да е изморителен. Огромният лагер на Свещената война щеше да бъде разглобен, палатките да бъдат съборени и навити на стегнати рула около прътите си, а каруците за багаж да бъдат отрупани с инструменти и провизии. След това щеше да започне изморителният, но тържествуващ поход на юг, към земята на езичниците, към отчаяние и кръвопролитие — и може би дори смърт.
В мрака на палатката си той отново извади картата, без да обръща внимание на сълзите, покапали по листа. Взря се в
КОНСУЛТА
за известно време, сякаш се бореше да си спомни какво означава това име, какво възвестява. След това топна перо в мастилницата и изрисува несигурна диагонална линия от него до
ИМПЕРАТОРА
Най-накрая връзка. Толкова дълго то просто бе плавало в ъгълчето си, повече мастилено петно, отколкото име, без да докосва нищо, без да означава нищо — като заплаха, измърморена от страхливец след заминаването на тормозилия го човек. Но вече не. Жестокото привидение бе оголило кокалестата си плът и ужасът на онова, което е било, и онова, което можеше да бъде, се превърна в ужас сега.
Този ужас. Неговият ужас.
Защо? Защо Съдбата бе избрала да порази него с това разкритие? Глупава ли беше? Не знаеше ли колко слаб, колко изпразнен от съдържание е станал?
Защо аз?
Себичен въпрос. Може би най-себичният изобщо. Всички товари, дори толкова налудничавите като Апокалипсиса, трябва да паднат на нечий гръб. Защо не на неговия?
Защото аз съм прекършен човек. Защото копнея за любов, която не мога да имам. Защото…
Но този път бе прекалено лесен. Да си крехък, да си жертва на неутолим копнеж, означаваше просто да си човек. Кога бе придобил тази склонност да се дави в самосъжаление? Къде в дългия път на живота си бе започнал да се вижда като жертва на света? Как бе станал такъв глупак?
Той, Друсас Акамиан, бе преоткрил Консулта след цели триста години. След две хиляди години той, Друсас Акамиан, беше свидетел на завръщането на Анасуримбор. Анагке, Курвата на Съдбата, бе избрала него за този товар! Нямаше право да пита защо. Нито пък подобни въпроси щяха да свалят теглото от плещите му.
Трябваше да действа, да избере момента и да надвие — да надмогне. Той беше Друсас Акамиан! Песента му изпепеляваше легиони, разкъсваше земята и сваляше с писъци драконите от небесата.
Ала още докато връщаше погледа си върху пергамента, в моментната му решителност се отвори огромна празнина — като неподвижността, която принуждава кръговете във водата, причинени от паднал камък, да стават все по-слаби и по-слаби. И след тази празнина нахлуха гласове от сънищата му, за да припомнят полузабравени страхове, да изпълнят ума му с мъглата на неясна тъга…
Той бе преоткрил Консулта, но не знаеше нищо за плановете им, нито пък как да ги открие наново. Не знаеше дори как изобщо ги бе разкрил императорът. Те се прикриваха по начин, който не можеше да бъде видян. Онази едничка треперлива линия, свързваща „Консулта“ с „Императора“, бе лишена от всякакъв смисъл, освен че имаше изобщо някаква връзка помежду им. А ако Консултът бе инфилтрирал имперския двор с този… този… безлик шпионин, той можеше само да предполага, че са проникнали по същия начин във всички велики фракции, в целите Три морета… може би дори в самия Завет!
Лице, разтворило се като треперливи пръсти от длан без кожа. Колко такива изчадия имаше?
Внезапно името „Консулт“, което досега бе толкова изолирано от другите, му се стори прилепнало към всички едновременно с ужасяваща интимност. Консултът не просто бе инфилтрирал фракциите, осъзна Акамиан, а личностите, до степен да се превърне в тях. Как можеш да воюваш срещу подобен враг, когато не знаеш за кого се представя? Без да влезеш във война с всички велики фракции? Всъщност Консултът можеше вече да владее Трите морета и просто да търпи Завета като безпомощен враг, на когото да се смее, за да укрепи стената от невежество, която го скриваше.