От колко ли време ни се смеят? Докъде се е разпростряла покварата им?
Можеше ли да е достигнала до самия шриах? Възможно ли беше Свещената война да е творение на Консулта в своята същност.
Водопад от ускоряващи пулса усложнения се спускаше в ума му и по кожата му изби студена пот от страх. Несвързани събития изведнъж се оказаха преплетени в схема, много по-мрачна от невежеството, по начина, по който разделени руини може да бъдат свързани по интуиция в структурата на някой изгубен бастион или храм. Липсващото лице на Гешруни. Дали Консултът го беше убил? Дали беше взел лицето му за някакъв скверен ритуал на подмяна, само за да бъдат отблъснати, когато Алените кули са открили тялото му скоро след това? И ако Консултът знаеше за Гешруни, не означаваше ли това, че са наясно и с тайната война между Кулите и кишауримите? И не обясняваше ли това откъде Майтанет също знае за войната? Обясняваше ли смъртта на Инрау? Ако шриахът на Хилядата храма беше шпионин на Консулта… Ако предсказанието за Анасуримбора…
Той отново погледна към пергамента и името
АНАСУРИМБОР КЕЛХУС
все така отделено, макар и в тревожна близост до „Консулта“. Вдигна перото си, готов да начертае линия между двете имена, но се поколеба. Остави го.
Келхус, който щеше да бъде негов ученик и приятел, беше толкова… различен от другите хора.
Завръщането на един Анасуримбор наистина предвещаваше Втория Апокалипсис — сега истината за това беше като болка в костите на Акамиан. А Свещената война бе само първото жестоко кръвопролитие.
Силно замаян, той вдигна вцепенена ръка към лицето си, прокара пръсти през косата си. Образи от някогашния му живот — как учи Прояс на алгебра, като рисува числа в пръстта на градинската пътека, как чете Айенсис под игривата утринна светлина при дома на Зин — се блъскаха в мислите му, безнадеждно невинни, остро безпомощни и наивни… напълно съсипани.
Вторият Апокалипсис е тук. Той вече е започнал…
И той се намираше в самото сърце на бурята. Свещената война.
Побъркани сенки играеха по платнените стени на палатката му и Акамиан знаеше с отвращаваща сигурност, че те покриват хоризонта — че някаква неизмерима рамка незабелязано се е спуснала върху света, за да го насочи в ужасяваща посока.
Нов Апокалипсис… И започва сега.
Но това беше лудост! Не беше възможно!
Но е.
Вдишай. Сега издишай — бавно. Можеш да се справиш, Ака. Трябва да можеш! Той преглътна.
Запитай се, какъв е въпросът?
Защо би искал Консултът Свещена война? Защо биха искали да унищожат фанимите? Дали това има нещо общо с кишауримите?
Ала веднага след облекчението от задаването на въпроса, в мислите му се промъкна втори, чиято важност бе твърде болезнена, за да я отхвърли. Мисъл като нож през зимата.
Те убиха Гешруни веднага след като напуснах Каритузал. Той си помисли за мъжа на Кампосейския площад, за когото си мислеше, че го следи. Онзи, който сякаш си смени лицето.
Това означава ли, че ме следят? Нима той ги беше отвел до Инрау?
Акамиан застина, останал без дъх под бледата светлина, а пергаментът го гъделичкаше по лявата длан. Тогава ги беше отвел и до…
Вдигна два пръста и бавно ги прокара по долната си устна.
— Езми… — прошепна Акамиан.
Свързани помежду си, галерите за удоволствие се люлееха нежно върху Менеанорско море извън укрепеното пристанище на Момемн. Това беше вековна традиция — да се събират по този начин за празника на Кусапокари, който бележеше лятното слънцестоене. Повечето от хората по палубите бяха от двете висши касти: кжинетите от домовете на Конгрегацията и нахатите от свещеническата каста. Мъже от дома Гаунум, дома Даскас, дома Лигесерас и много други се измерваха един друг и преправяха клюките си според мътните мрежи от вярност и вражда, която обгръщаше домовете и ги свързваше в едно цяло. Дори вътре в кастите имаше хиляди нюанси на статус и репутация. Официалните критерии за статуса бяха повече или по-малко ясни — близост до императора, която се измерваше лесно според йерархията на постовете в неговия лабиринт от чиновнически функции; или — на противоположния край — връзката им с дома Биакси, който бе традиционният противник на дома Икурей. Ала самите домове имаха дълги истории, а статусът на всеки човек неизбежно бе обвързан с историята. Така че се случваше някой да каже на конкубинка или дете: „Онзи мъж, Тримус Каркариус, към него проявявай специално уважение, неговите прадеди някога са били императори“, въпреки че домът Тримус не се ползваше с благоволението на императора и от векове насам домът Биакси го презираше. Ако към това се добавеха и богатството, образованието и интелектът, джнанските връзки, които обуславяха комуникацията, ставаха толкова неразбираеми отвън, колкото бяха объркващи и отвътре — замъглено блато, което бързо поглъщаше непредпазливите.