Ала тази бъркотия от скрити тревоги и незабавни сметки не възпираше никой. Просто такъв бе обичаят и това беше естествено като циклите на съзвездията. Плаващите неща в живота не бяха по-малко нужни само защото бяха плаващи. И така празнуващите се смееха и говореха сякаш безгрижно, облегнати на излъскани парапети и къпещи се в съвършенството на късното следобедно слънце. Понякога, когато сенките падаха върху тях, потреперваха. Звънтяха купи. Вино се наливаше и разливаше, правейки лепкавите пръсти още по-лепкави. Първата глътка се изплюваше в морето — дар за Момас, богът, който осигуряваше терена за това тържество. Разговорите бяха пропити с хумор и сериозност, като площад, пълен с гласове, всеки от които се бореше за внимание, всеки — вкопчен във възможността да впечатли, да информира, да забавлява. Конкубинките, облечени в копринените си кулати, бяха прогонени от суровия разговор на мъжете, както беше редно, и разговаряха на темите, които им бяха неспирно интересни: мода, ревниви съпруги и нагли роби. Мъжете, внимателно разположили аинонските си ръкави така, че да улавят слънцето, говореха за сериозни неща и се отнасяха с развеселено презрение към всичко извън сферата на войната, икономиката или политиката. Редките нарушения в джнан бяха толерирани и дори насърчавани, в зависимост от това кой ги прави. Част от джнан беше да знаеш кога да го престъпиш. Мъжете се смееха силно на възгласите на задължителен шок, които се разнасяха сред жените, достатъчно близо, за да ги чуят.
Водите на залива около тях бяха сини и равни. Галеотските кораби със зърно, въоръжените търговски галери на Кирондж и другите, закотвени извън устието на река Фаюс, бяха като играчки. Успокоилото се след скорошните бури небе бе дълбоко и чисто. На брега ниските хълмове, заобикалящи Момемн, бяха кафяви, а самият град изглеждаше стар, като пепелищата на огън. През постоянната мараня на дима можеха да се различат огромните монументи на града — по-тъмни сенки, извисили се над сивкавите петна на жилищата и хаотичните улички. Както винаги, Кулата на Зиек се издигаше потискащо на североизток. А в сърцето на Момемн се издигаха огромните куполи на Зотей над плетеницата на храмовия комплекс Кмирал. Онези с по-остро зрение сред фракцията на Биакси се кълняха, че виждат сред сградите Чепа на императора, както бе станал известен последният монумент на Зерий. Разразиха се спорове. Имаше някои — по-религиозните сред празнуващите — които роптаеха срещу тази неприлична шега. Ала те бяха надвити с още аргументация и още вино. Принудиха се да признаят, че обелискът, в крайна сметка, наистина има сбръчкана „главичка“. Един от по-пияните сред тях дори извади ножа си — първото сериозно нарушение на етикета — когато някой си спомни, че го е видял да целува обелиска предишната седмица.
Но не зад стените на Момемн, а извън тях бе настъпила промяна. Заобикалящите ги полета се бяха превърнали в прах, отъпкана до сиво от безброй крака и набраздена от изпечени от слънцето бразди. Земята се бе пречупила под тежестта на Свещената война. Маслиновите горички бяха мъртви. Помийните ями замърсяваха околността. Мухите бяха потеглили и мъжете от домовете безкрайно обсъждаха това, спомняйки си унижението на императора — не, на империята — от ръката на Прояс и неговия продажен скилвенди. Скилвенди! Нима тези демони сега щяха да ги преследват и на бойното поле на политиката? Великите имена бяха обвинили императора, че блъфира, и въпреки че Икурей Зерий заплаши, че няма да потегли със Свещената война, в крайна сметка бе признал поражението си и беше изпратил Конфас с тях. Опитът да се огъне Свещената война пред интересите на Нансур беше дързък риск, всички бяха съгласни, ала докато гениалният екзалт-генерал маршируваше с останалите, все още имаше шанс за успех. Конфас. Богоподобният Конфас. Истинско дете на Киранеас или дори на Ценей — от старата кръв. Как можеше да се провали да направи Свещената война свой инструмент?