Стените потрепериха под свирепия напор на вятъра и пламъкът се завъртя и проблесна свирепо. Висящите кожи леко се люлееха напред-назад. Люет се огледа, а челото му се сбърчи, сякаш се мъчеше да чуе някого.
— Той е много далеч, Келхус, и по пътя има опасни земи.
— Шимех не е… свещен за теб?
Траперът се усмихна. Също като твърде близките места, твърде далечните никога не можеха да са свещени.
— Чувал съм името само няколко пъти преди — каза той. — Сранките притежават Севера. Малцината човеци, които живеят тук, са вечно заплашени, приковани към градовете Атритау и Сакарпус. Не знаем много за Трите морета.
— Трите морета?
— Народите на Юга — отвърна Люет, а очите му се разшириха от удивление. Келхус знаеше, че мъжът смята незнанието му за божествено. — Искаш да кажеш, че никога не си чувал за Трите морета?
— Колкото и изолиран да е твоят народ, моят е много по-изолиран.
Люет кимна мъдро. Най-накрая бе дошъл неговият ред да говори за значими неща.
— Трите морета са били млади, когато Не-богът и неговият Консулт унищожили Севера. Сега, когато сме просто сянка, те са седалището на човешката власт. — Той се спря, обезкуражен от това колко бързо се е изчерпало знанието му. — Не зная много повече от това… освен шепа имена.
— Тогава как си научил за Шимех?
— Веднъж продадох няколко кожи на човек от керваните. Тъмнокож мъж. Кетиай. Никога не бях виждал тъмнокожи хора преди.
— Кервани? — Келхус не бе чувал думата, ала я изговори, сякаш искаше да научи за кой точно керван говори траперът.
— Всяка година един керван от Юга пристига в Атритау… ако оцелее през пълчищата на сранките, искам да кажа. Пътува от земя, наречена Галеот, а пътят му минава през Сакарпус и носи подправки, коприна… прекрасни неща, Келхус! Опитвал ли си някога пипер?
— Какво ти каза този тъмнокож мъж за Шимех?
— Не много всъщност. Говореше най-вече за религията си. Каза, че е инрит, последовател на Късния пророк Инри… — той сбърчи чело за момент, — някой си. Можеш ли да си представиш? Късен пророк? — Люет се спря, разфокусирал поглед, опитвайки се да облече сцената в думи. — Постоянно повтаряше, че съм обречен, ако не се преклоня пред пророка му и не отворя сърцето си за Хилядата храма… Никога няма да забравя това име.
— Значи Шимех е свещен за този мъж?
— Най-свещен сред светините. Някога това е бил градът на неговия пророк. Обаче мисля, че е имало някакъв проблем. Говореше нещо за войни и езичници, които са го отнели от инритите… — Люет спря, сякаш внезапно спомнил си нещо странно и важно. — В Трите морета човеците воюват с човеци, Келхус, и не ги е грижа за сранките. Можеш ли да си представиш?
— Значи Шимех е свещен град в ръцете на езически народ?
— И така, мисля, е най-добре — отвърна Люет с внезапна горчилка. — Кучето не спираше да нарича и мен езичник.
Те продължиха да говорят за далечни земи цяла нощ. Вятърът виеше и се блъскаше в здравите стени на хижата им. И в мрака на отслабващия огън Анасуримбор Келхус бавно привлече Люет в собствения си забавящ се ритъм — все по-бавно дишане, премрежени очи. Когато траперът изпадна в пълен транс, той извлече всички тайни от него, преследвайки ги до последната, докато не остана нито едно скривалище.
Келхус вървеше сам със снегоходките си през смразени смърчове към най-близкия склон, издигащ се над хижата. Вятърът разнасяше снежинки около тъмните дънери. Въздухът миришеше на зимна тишина.
Дуниайнът се бе променил през изминалите няколко седмици. Гората вече не представляваше вцепеняващата какофония отпреди. Собел беше земя на зимни елени, самури, бобри и белки. В недрата й дремеше кехлибар. Под небесата й лежеше оголен камък, а езерата й сребрееха от риба. Нищо повече. Нищо, достойно за възхита или страх.
Пред него снегът се спускаше от плитка урва. Келхус се загледа нагоре, търсейки пътека, от която висините да му се покорят най-лесно. После се заизкачва.
Билото беше голо, с изключение на няколко ниски и голи глогове. В центъра му се издигаше древна стела — каменно копие, приведено на фона на далечния пейзаж. По четирите му страни бяха гравирани руни и малки фигурки. Онова, което неизменно привличаше Келхус към това място, не беше просто езикът на текста — ако се изключи диалектът, той не се различаваше по нищо от неговия собствен, — а името на автора му.