Надписът започваше така:
И аз, Анасуримбор Келмомас II, гледам от това място и съзирам величието, съградено от собствената ми ръка…
… след което описваше велика битка между отдавна умрели крале. Според Люет тази земя някога била границата между две нации: куниюри и емнор, и двете изгубени преди хилядолетия в митични войни срещу нещо, което траперът наричаше „Не-бог“. Като повечето от историите на Люет, Келхус директно отхвърли приказките му за Апокалипсиса. Ала името Анасуримбор, гравирано в древния паметник, не можеше да бъде отхвърлено. Сега той разбираше, че светът е много по-стар от дуниайните. И ако кръвната му линия се простираше толкова назад, че да достигне този древен върховен крал, значи и той самият стигаше дотам.
Ала подобни мисли нямаха стойност за мисията му. Изучаването на Люет достигаше завършека си. Скоро щеше да се наложи да продължи на юг към Атритау, където траперът твърдеше, че е възможно да си осигури пътуване към Шимех.
От тази височина Келхус погледна на юг над зимните гори. Ишуал се намираше някъде зад гърба му, скрита сред ледените планини. Пред него се простираше пътешествие през свят, изпълнен с хора, оковани в произволни обичаи и безкрайното повторение на племенните си лъжи. Щеше да броди сред тях като буден сред спящи. Щеше да се приюти в хралупите на невежеството им и чрез истината да ги превърне в свои инструменти. Той бе дуниайн, един от подготвените, и щеше да овладее всички народи, всички обстоятелства. Щеше да предхожда.
Ала друг дуниайн го очакваше и той бе изучавал пустошта много по-дълго: Моенгхус.
Колко велика е силата ти, татко?
Обръщайки гръб на панорамата, Келхус забеляза нещо странно. От другата страна на стелата имаше следи в снега. Той ги огледа за момент, преди да реши да попита трапера за тях. Защото онзи, който ги бе оставил, ходеше на два крака, ала не беше човек.
— Изглеждат така — каза Келхус, докато чертаеше бързо с пръста си в снега.
Люет го гледаше сурово. На дуниайна му трябваше само бегъл поглед, за да види ужаса, който траперът се опитваше да прикрие. Някъде отзад кучетата лаеха и се въртяха в кръг на края на опънатите си кожени каиши.
— Къде? — попита Люет, впил поглед в странната следа.
— При стария куниюрски паметник. Движат се по допирателната на хижата, на северозапад.
Брадатото лице се извърна към него.
— И не знаеш какво представляват тези следи?
Значимостта на въпроса бе очевидна. Ти си от Севера, а не знаеш какво е това? Тогава Келхус разбра.
— Сранки.
Траперът погледна в далечината, а очите му блуждаеха сред заобикалящата ги стена от дървета. Монахът забеляза трептенето на стомаха му, ускореното туптене на сърцето му и литанията в ума му, твърде бърза, за да е въпрос: Какво-да-правим-какво-да-правим…
— Трябва да последваме следите — каза Келхус. — Да сме сигурни, че не се пресичат с твоите обичайни пътища. Ако се пресичат…
— Зимата е била сурова за тях — каза Люет. Имаше нужда да извлече някакъв смисъл от ужаса си. — Дошли са на юг за храна… Търсят храна. Да, храна.
— А ако не е така?
Траперът го погледна с диви очи.
— За сранките ние, човеците, сме различен вид прехрана. Ловуват ни, за да успокоят лудостта в сърцата си. — Той пристъпи сред кучетата си, разсеян от струпването им в краката си. — Тихо, шшш, тихо.
Тупаше ги по ребрата и притискаше главите им в снега, чешеше ги по муцуните. Ръцете му се разперваха широко без причина, за да разпръснат обичта му към всички поравно.
— Би ли ми донесъл намордниците, Келхус?
Следата стана сивкава и плитка, докато вървяха сред дърветата. Небето притъмня. Зимните вечери носеха странна тишина във вътрешността на гората — усещането, че скоро нещо по-значимо и от дневната светлина ще дойде до своя край. Бяха тичали дълго със снегоходките си и накрая спряха.
Намираха се под оголените клони на голям дъб.
— Трябва да се върнем — каза Келхус.
— Не можем да оставим кучетата.
Монахът гледа Люет в продължение на няколко издишвания. Въздухът бе твърд и студен. Наясно беше, че лесно може да разубеди трапера да се връща за каквото и да е. Независимо от това що за звяр преследваха, той знаеше за ловните им маршрути, а може би дори и за самата хижа. Ала следите в снега — празни белези — бяха твърде малко, за да ги използва. За момента за Келхус заплахата беше единствено страхът на трапера. Гората все още му принадлежеше.