зелена. Поемайки си дъбок дъх, влязох вътре и затворих тихо зад себе си.
Сега бе време за промъкване, намирах се във зона от която бях малко обезкуражена. Коридора
бе неосветен. Затваряйки очите си, си представих как изглеждаше всичко, когато старейшините
ни доведоха в тази част от имението. Залата бе широка, масите окрасени с антики и статуетки, а
по стените – окачени картини на вълци. Ако просто продължа да ходя по средата, всичко ще е
бъде наред.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Започнах да вървя бавно, докато очите ми се приспособиха към тъмнината и сенките започнаха
да се оформят. Разбрах, че няколко от вратите са отворени. Бледа лунна светлина се
процеждаше през прозореца в коридора и стаята. Но това не беше отворената врата, която ме
интересуваше.
Сърцето ми започна да бие по-силно, когато спрях пред затворената врата. Знаех, че ако някой
ме разкрие ще изгубя статуса си на Тъмен Пазител – но това така и така щеше да се случи, ако
не получих няколко отговора. Сложих ръка на дръжката и хладнината премина през мен. Не
бях сигурна дали ръката ми или дръжката бе студена.
-
Стига вече – промърморих си тихо. Затваряйки очите си натиснах дръжката.
Отвори се.
Захапах долната си устна, за да спра сподавение ми от изненада глас да излезе. Не бях сигурна
какво очаквах, нито пък какво щях да правя ако не се бе отворила. Имаше ли някой вътре?
Дали някой от старейшините работи до късно? А може би ни вярваха достатъчно, защото
знаехме, че не би трябвало да влизаме в тази стая? Евентуално може просто някой да забравил
да я заключи.
Бутайки вратата, подскочих когато пантите изскърцаха, огледaх се бързо наоколо, след което
реших да рискувам. Избутах вратата до край и влязох вътре.
Нямаше никой там.
Включих лампата и се насладих на замъглената светлина. Древно бюро от махагон бе
поставено пред масивна камина. По камъните бяха издълбани диво изглеждащи вълци във
всеки един край. Предполагам, че това символизира Тъмните Пазители, които бдят над
съкровището. Стаята бе огромна, с орнаментирани с брокат столове и резбовани дървени
сандъци навсякъде из нея. Можех да си представя старейшините, които седят наоколо по
време на заседание и изваждат съкровищата от сандъците. Облицовани с кожа книги бяха
наредени на полици, две по линията на стената, но те не бяха книгите, от които бях
заинтересована. Тази, която исках се намираше в стъклено сандъче, което бе поставено в
ъгъла.
Оставих раницата си върху стола. Подминавайки бюрото хванах един плосък камък, напълно
подготвена да направя каквото е нужно за да взема тази книга. Щях да се трвожа за
последиците по-късно. Знаех, че съм прекалено рязка, но също така бях и отчаяна. Но когато
отидох до там видях, че няма ключалка, а само панти. Възможно ли е да е толкова просто?
Толкова незащитено?
Повдигнах внимателно капака на стъклото. Дъх на облекчение излезе от мен, можех да го
направя без да оставям след себе си никакви улики. Оставяйки камъка настрани, се протегнах и
затворих пръстите си около древния том. Докато го вдигах и поставях на бюрото ми
изглеждаше сякаш тежи около тон. Поемайки си дълбох дъх, тъй като сърцето ми биеше
толкова силно, че не можех да чуя нищо друго освен кръвотока между ушите си, много бавно я
отгърнах.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Загледах се в неразгадаемите символи.
Наистина ли бях повярвала, че древен документ ще е написан с модерни букви и думи?
Обърнах на случайно избрана страница. Само още драскулки.
Исках да изкрещя, да откъсна страниците, да я унищожа...
-
О, Боже мой! Ти се върна.
Сърцето ми се качи в гърлото докато се обръщах към вратата, за да видя, че Линдзи стои там.
Бе облечена в къси панталонки, а дългата к руса коса падаше свободно около раменете к.
Изглеждаше различно. По-уверена, по-узряла, по-. . . вълча. Преди да мога да отговоря тя се
втурна през стаята и ме прегърна силно.
-
Бях толкова притеснена, – каза тя.
Исках да я избутам от себе си, да я накарам да отиде надалеч, но в същото време ми се щеше
да я притегля по-близо до себе си и да абсорбирам комфорта, който дори не осъзнаваше, че
носи. Знаех, че тя представлява това, което аз толкова отчаяно желаех. Дали оценяваше
възможността си да се превъплащава?
С набръчкано чело – нямам съмнение, защото нейния ентусиазъм бе по-голям и от моя – тя се