разчетат моите. Само за по-сигурно изчистих съзнанието си от всичко.
-
Няма да откриете някой по-лоялен от мен – изтървах се – Нека ви го докажа.
-
Не се съмняваме в лоялността ти. – каза старейшина Уайлд. – Просто искаме най-
доброто за теб.
-
Да остана тук е най-доброто за мен.
Те се спогледаха още веднъж и накрая кимнаха.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Старейшина Уайлд въздъхна, сякаш е загубил спора.
-
Съгласни сме. Имаме нужда от теб, докато Био Хром е все оше заплаха. Съдбата избира
сродните ни души, ако твоята е някъде другаде няма да е честно спрямо теб – или към
него – за нас, да те задържим тук завинаги.
Искаше ми се да му кажа, че той не бе другаде, а точно тук. Но очевидно тяхното притеснение
за мен бе начина ни на свързване. Щях да намеря сродната си душа, по начина по който го
правеха хората – карайки го да се влюби в мен.
Късмет с това, Британи.
Бях готова да си тръгвам и реших, че най-добрия начин на действие за мен е да прекратя
заседанието. Погледнах към часовника си.
-
Лукас свиква среща на Тъмните Пазители, най-вероятно е по-добре да вървя.
-
Намери ли това, което търсеше във древната книга?
Добре, най-вероятно трябваше да очаквам това. Усетих как всичкия въздух около мен се свива, сякаш се намирах във балон. Помислих си да отрека, но най-вероятно аромата ми от снощи все
още бе наоколо. Помислих си, че може би всичко е само в главата ми или вината извърташе
чувствата ми. Поклатих глава.
-
Ще пожелаеш ли да споделиш с нас, това което търсеше? Може би ще бъдем от помощ.
-
Наистина не е достатъчно важно за да ви натоварвам с това.
Очаквах да поставят под въпрос дали е достатъчно важно, за да нарушавам правилата, но
вместо това старейшина Уайлд ме изгледа бързо, създавайки впечатлението, че е знаел точно
какво съм търсела. Очаквах да ме поучи, да ме мъчи или да ме накара да призная истината за
ситуацията, в която се намирах.
Вместо това каза просто.
-
Права си ако искаш да свикаш още една среща. Ти си първата самостоятелна
пълноправна Тъмна Пазителка. Ще се окаже интересно.
Оставих лицето си да остане невъзмотимо, въпреки, че бях изумена. Това ли беше?
Докато се изправях старейшина Уайлд каза:
-
Запомни, Британи, че измамата може да ни даде, това което желаем на момента, но
винаги ще се пренесе с нас и в бъдещето.
За минута си помислих, че се бе сетил за нещо, което е прочел във някоя курабийка с
късметчета, но след това осъзнах, че бе прекалено сериозен.
-
За какво говорите? – попитах нервно. Знаеха ли истината?
-
Може би никога няма да разбереш.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Докато ги следвах извън стаята, не можах да се спра и чувствах, че бях тествана по някакъв
начин. Но най-голямото ми предизвикателство сега бе Био Хром. Знаех, че мога да помогна на
Тъмните Пазители да ги надвият – но само ако бях Пазител...
Бях решена, че ако не се преобразувам до следващото пълнолуние, щях да призная всичко на
старейшините, да ги помоля да ме направляват и помогнат.
Но за сега, предпочитах да бъда, това което винаги съм искала да бъда: Тъмен Пазител.
Когато стигнахме до съвещателната зала, изостанах назад, подчително изчаквайки
старейшините да заемат местата си на кръглата маса, която се намираше точно в центъра на
стята. Дванадесет стола я заобикаляха. Единадесет Пазители стояха до столовете си. Кайла бе
застанала от страната на Лукас. Рейв – втория по командване – бе от другата му страна, а
Линдзи се намираше толкова близо до Рейв, че едва имаше разтояние между раменете им.
Пръстите к се приближаваха към неговите и едва ги докосваха, след това се отдръпваха бързо, сякаш не можеше да устои да докосне кожата му, но знаех, че в тази стая е неподчтително.
Златистите к очи бяха фокусирани към мен, сякаш бях единствената в стаята. Умоляваха ме да
проговоря, да изкарам наяве малката си мръсна тайна, освобождавайки товара от раменете к.
Съжалявам, Линдзи. Не мога да го направя.
Стола между Конър и Даниел бе свободен. Загледах се в него, знаейки, че е предназначен за
мен, преглътнах тежко. На всички срещи преди тази седях на стол, поставен до стената, място, което бе предназначено за новаците. Най-накрая щях да седна на голямата маса. Поне всички