Изразявайки загриженост, че никое момче не е проявило интерес към мен се приготвях през
всичките години. Повдигнах издържливостта си като бягах всяка сутрин, затегнах мускилите си
използвайки тежести. Направих всичко възможно за да подготвя тялото си за този невероятен
момент. Когато звяра ми се втурнеше напред щях да го опитомя, да придобия контрол върху
него. Не можех да чакам.
Ако оцеелеех щях да се превърна в истинска легенда. Щях да потвърдя това, че момчетата не
са единствените, които могат да го преминат сами. Нека се предвижим в двадесет и първи век
вече. Нашия род има някои наистина архаични вярвания. Но аз бях на седемнадесет, свободна
и готова да прегърна съдбата си. Дори ако тя не включваше Конър.
Затворих очи и си преставих какво щеше да е ако е тук. Щяхме да стоим толкова близо един до
друг, че бриза нямаше да може да премине помежду ни. Щеше да обргади с топлите си длани
лицето ми, да се наклони съвсем бавно напред и да ме целуне. Щеше да е трескав момент.
След това устните му щяха да докоснат моите, да потънат докато дълбокото ръмжане се
заформя в гърдите му. Звяра му щеше да повика, а моя щеше да отговори с тих звук.
Щяхме да се прегърнем, яздейки вълните от наслада и болка и след това да се преобразуваме
заедно.
Мислите за него без да е свързан с Линдзи ми доведоха комфорта, който желаех. Ако си
представях, че не съм сама, може би щях да мога да понеса болката, която скоро щеше да ме
връхлети.
Защо не идваше – бях готова да се срещна с нея. Съмненията, които ме държаха преди
започнаха ли да преиждат отново?
Способността да се трнсформирам ми бе предадена от раждането ми, преминаваща от
родителя към детето по ДНК-то ни. Но когато пълнолунието започна да приближава започнах
да сънувах сънища. А в тях, стоях и гледах луната, чакайки да спази обещанието си. Но не се
преобразувах. Слънцето изгря, а аз продължавах да съм човек.
Кайла каза, че е усещала промяната си да идва дълго време преди рождения си ден, дори
преди да разбере, че има способностите да се трсансформира, но аз не усещах нищо. Когато
гъсеницата е поставена самичка в пашкула знае ли, че ще се превърне в пеперуда?
Знаех, какво ще изживея тази вечер като вълк, но не го усещах. Страха ме прикова. Усещах се
по начина, по който винаги съм се усещала, като човек, като статик – нашия пренебрежителен
термин, за тези които нямат способността да се преобразуват.
Но аз бях шифтър. Родителите ми са шифтъри. Израстнах обградена от шифтъри.
Опитах се да извикам промяната да дойде, но тази вечер луната нанасяше своя изтрел и след
това щях да имам способността да се променям по воля. Но за сега, трябваше да успокоя
нетърпението си, а това бе почти невъзможно. Исках толкова отчаяно да бъда пълноправен
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
член на Тъмните Пазители. Те са защитниците на нашия вид. Рицари. Тези, които се справят с
всеки враг, който може да ни нападне. Точно сега невероятно сериозен враг ни заплашваше, а
аз исках да бъда там когато го преследват.
Исках да премахна статуса си на начинаещ и това щеше да стане тази вечер. Щом се
преобразувах.
Отворих очите си. Луната изглеждаше по-нависоко в небето. Не може да бъде. Не забелязах
никакво затягане. Може би се е случило без да почувствам нищо. Но когато погледнах надолу
бях все още човек. Все още момиче. Не вълка, който се очакваше да бъда: звяра, който
живееше дълбоко в мен.
Не, не, не!
Може би тряваше да застана права. Скочих на краката си и вдигнах ръцете си към небето. Исках
да извикам някого, нещо. . .
Чух отдалечен вой, който се виеше като ехо в нощта. Не бях чувала този глас до сега. Това
Линдзи ли беше?
Не! Това не може да се случва наистина. Не можех да позволя да се случи.
Започнах да бягам, сякаш бих могла да настигна изчезващата вече луна, сякаш мога някакси. . .
Какво? Да я докосна? Да я накарам да достигне до връхната си точка отново?
Паднах върху твърдата земя и усетих топлите сълзи, спускащи се по бузите ми. Не беше честно, но никога не е било. Защо иначе Конър щеше да ме гледа, без да вижда в мен, това което
търси? Защо иначе нямаше да знае каква е съдбата му? Защо обяви глупавата Линдзи?
Винаги съм усещала някаква липса в себе си, сякаш съм на ръба на всичко, че външния човек
желае отчаяно да бъда приета от него. А хората, които са ме познавали винаги са стояли на