Той бавно стана и започна да се движи, по онзи свой хищнически начин, докато не застана
срещу ми. Погледа му отново пробяга по тялото ми. Вдиша аромата ми, поклати глава.
-
Как може да не съм разбрал? Защо никой от нас не разбра истината за теб?
Поех немощно дъх.
-
Не знам. Може би имам достатъчно голяма част от майка си за да заблудя всички.
Той допря пръсти до бузата ми.
-
През всички тези години си вярвала, че си шифтър?
Кимнах. Как можех дори да започна да му обяснявам? Беше ли възможно да ме разбере?
-
След пълнолунието трябва да си била –
-
Опустошена.
Той обви ръката си около мен, притегли ме близо до себе си. Абсорбирах топлината и силата
му. Приех утехата, която ми предложи.
Не зная колко дълго ме държа по този начин, когато седнахме долу, той ме придърпа в скута си
и остави ръцете си обвити около тялото ми.
-
Какво стана с клетката? – осмелих се да попитам.
-
Когато се събудих ти не беше тук, затова се опитах да избягам, за да мога да убия
Менсън.
-
О, Боже мой, Конър, толкова съжаля –
-
Ще спреш ли да се извиняваш за неща, които не са се случили по твоя вина? Не знаех
какво да си мисля. Бях толкова уплашен, че си мъртва или наранена. Дори имах един
момент на лудост, когато си помислих, че ти и Менсън . . . – гласа му спадна.
-
Менсън? Иу!
Този превод принадлежи само и единствено на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
-
Да, и аз го видях по този начин когато завърнах рационалните си мисли. Така, че накрая
реших, че или умираш или си мъртва. Когато влезе през вратата трябваше да изцедя
всичко в себе си за да не покажа на Менсън колко се радвам да видя, че си добре. Но
той слуша в момента, така че разбра.
-
Бях толкова уплашена, че ще се ядосаш, че не съм ти казала по-рано.
Облягайки се назад, той започна да изучава лицето ми и да гали с палец бузата ми.
-
Бях зашеметен. А времето не струваше. Но разбирам колкото трудно ти е било да ми
кажеш – да кажеш на който и да е – че не си шифтър. Чувствах се сякаш едва сега съм те
намерил. Защо би поверила на някой, с който току-що си се опознала, най-дълбоката си
тайна?
-
Трябваше. Бих ти поверила живота си.
Очите му се затоплиха.
-
Когато най-накрая разбрах, че да блъскам тялото си срещу тези решетки нямаше да
направи нищо освен един кръг от синини и лекуването им започнах да мисля над
нещата. Синината на ръката ти. Тя не е от Менсън, а от мен. Деня в който се
сборичкахме.
Исках да го отрека, но ако исках да получа какъвто и да е шанс да спася останките от чувствата
на Конър към мен, трябваше да бъда напълно честна. Затова кимнах.
-
Имам и една на бедрото си. Но това става когато някой се бори с такава агресивност. Не
сякаш си искал да ме насиниш.
-
А когато стоеше в медийната зала –
-
Бе прекалено тъмно за мен за да видя празните седалки. Чаках очите ми да се
приспособят.
-
Когато те целунах и избягах във вълча форма, не ме последва защото не можеше.
Бях толкова засрамена, че почти не исках да си го призная, но успях да промърморя „да”.
-
Ей, – каза нежно.
Чак тогава осъзнах, че от очите ми се бяха разлели сълци. Подсмръкнах и избърсах дразнещата
мокрота.
-
Съжалявам.
-
Казах ти да не се извиняваш за неща, над които нямаш контрол.
-
Мразя да съм толкова момиче.
-
Харесва ми, че си момиче – прибра зад ухото ми кичур коса. Не се бях ангажирала да я
сплета след като си взех душ. – Харесва ми доста.
Целуна ъгълчето на усните ми, след това другото. Докосването му бе леко като това на
пеперуда, която бе кацнала върху листенце. Потърка усни в моите, а след това езика му
последва същата пътека. Топлината започна да обгръща тялото ми.
-
Не ме интересува, че не можеш да се преобразуваш, – каза тихо преди да ме целуне.
Този превод принадлежи само и единствено на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Достатъчно лесно е да се каже докато сме само двамата, в малкия си свят, сами, без да знаем
какво ще ни донесе утрото. Но когато се върнем обратно в истинския свят, когато осъзнае,
каква засрамваща откачалка съм, няма да се чувства по същия начин.
Но имах тази вечер и планирах да се възползвам максимално от него.
Смъртта се спотайваше в сенките. Снопче лунна светлина се процеждаше през процепа на
прозореца. Винаги съм се чувствала добре под нея, но тази вечер Конър ми предлагаше утеха.