В нашия малък затвор купчините одеяла правеха пода под нас по-удобен. Едно от тях ни
покриваше. Конър не си направи труда да облече суитчъра, който му донесох, така че сега
пръстите ми си позволяваха лукса да потанцуват върху голите му гърди.
-
Не се страхувай, Британи – гласа му бе тих, мил.
Но как да не се страхувам? И двама знаехме, че утре може да умрем. Срещата със смъртта носи
неотложност на живота, всички неща, които поставяхме на разтояние, всичко за което
копнеехме сега лумна пред нас като мечти, които може би никога няма да бъдат изпълнени.
Конър ме държеше близо до себе си, топлите му устни преминаваха по слепоочието ми. Под
дланта си усещах постоянния ритъм на сърцето му. Как можеше да бъде толкова спокоен,
докато моето сърце пърхаше като птица затворена в клетка?
Той спусна устните си по бузата ми, можех да чуя как поема дълбок дъх и вдишва мириса ми.
Притиснах лицето си в сгънката на врата му, за да поема в дробовете си уникалния му аромат.
Дори тук, в сградата, в която бяхме заловени неговия мирис ми напомняше на свободата:
вечно зелени поля, сладък нектар и остри листа. Миришеше на всичко, което обичах, даже
повече.
Чаках толкова дълго за да разбера какво ще е усещането на ръцете му, движещи се по гърба
ми, придържайки ме близо. Не исках момента да свършва.
-
Не се страхувай, – прошепна отново.
След това звяра в него, който винаги обитаваше близо до повърхността се освободи и избута
надалеч нежността. Целуна ме жадно, отчаяно, сякаш с неубоздаността си можехме да
предотвратим идването на врага. С нетърпение отвърнах на целувката му. Исках да изживея
живота си със страст, която не познавах до сега. Приемах, че при нормални обстоятелства може
би нямаше да поемаме с шепи от другия или да усещаме удоволствието на ръцете си един
около друг. Но тези обстоятелства не бяха нормални.
Бяхме лишени от всичко, освен неутолимата жажда да опитаме от всичко, което скоро ще бъде
забранено.
-
Обичам те, Британи, – прошепна.
Тръпки преминаха по цялото ми тяло. Сърцето ми удряше в гърдите ми толкова силно, че се
страхувах да не би да счупи ребрата ми и да отлети. С думите си ми даде, това за което винаги
съм копняла, но не заслужавам.
Този превод принадлежи само и единствено на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Любовта му ще се превърне ли в омраза утре, когато разкрие, че го предадох?
Този превод принадлежи само и единствено на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Chapter Fourteen
Глава четиринадесета
Превод: sunset
Редакция: djenitoo
_______________________________________________________________
На следващата сутрин стиснах очите си, в протест срещу ярката слънчевата светлина. Бях
заспала с ръцете на Конър около мен, но сега бях сама. Имах един момент на паника, страхът
премина рязко през мен, че някак Менсън е успял да вземе Конър, но когато станах видях, че
стои по средата на клетката, на четири крака, вгледан през прозореца. Нямаше причина да
крие способностите си сега, когато Менсън знаеше истината. С глуповата усмивка на лицето си, седнах до него и му се възхитих.
Бе толкова невероятно красив.
Той обърна глава, за да погледне към мен.
-
Не се преобразувай още – казах, приближавайки се към него. Затових лицето и
пръстите си в козината му. Вдишах аромата на животно, мириса на Конър.
Погалих гърба му, а той изръмжа ниско и одобрително.
-
Знаеш ли, колко си красив? – попитах. – Всички шифтъри – във вълчите си форми – са
невероятни, но ти си най-зашеметяващия. Иска ми се толкова много да имам това.
Той облиза врата ми. Знаех, че се опитва да ме успокои. Въпреки всички неща, които ни
накараха да се сближим по време на това пътуване, знаех, че никога нямаше да бъдем толкова
близки като Кайла и Лукас или като Линдзи и Рейв. Те имаха всичко, всеки можеше да се
преобразува. Можеха винаги да са в синхрон, да бягат заедно през горите, да играя заедно във
вълчите си форми, да общуват без думи. Да включат във връзката си всичко, което са.
А с Конър имахме само част от това. Беше толкова нечестно спрямо него. Знаех, че трябва да си
тръгна когато се освободим.
Той побутна рамото ми с муцуна. Колкото и да мразех това, освободих натиска си върху него, а
той се отдръпна. Не го проследих с очите си. Повдигнах колене нагоре, обвих ръце около тях и