поставих брадичката на мястото, което създадох. Поех дълбоко дъх. Дали можеше наистина да
разбере чудото, на това което е?
Не можех да обвиня Менсън, че го желае, защото и аз го исках.
Конър, сега в човешката си форма, седна и обви ръка около мен. Бе облякъл дънките си, а сега
вече носеше и суичъра.
-
Те са тук, – прошепна.
Рязко завъртях глава, знаейки, че говори за останалите шифтъри.
-
Толкова скоро?
Този превод принадлежи само и единствено на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Той кимна.
-
Колко?
-
Цяла армия са. Дори всички възрастни са тук. Всичко, което трябва да правим е да се
върнем към нашата малка затворническа игра днес – а довечера – свобода. С малко
късмет и унищожаването на Био Хром, – той изпука пръстите си. – Надявам се да се
доберат бързо до нас за да имаме шанс да се присъединим към битката.
Стомахът ми се сви на топка. Не можех да се боря като тях, дори можех да си представя как
всички шепнат в мислите си „Защо тя не се преобразува?”
Сякаш прочел мислите ми, Конър повдигна с пръст брадичката ми и насочи лицето ми към
неговото.
-
Ще приложиш онзи твой ритник. Ще бъдеш в предимство.
Насилих се да се усмихна.
-
Ще направя всичко, което мога.
Той ме целуна нежно, по-скоро бавно отколкото страстно.
На монитора, от който ни гледаха вероятно изглеждаше по-скоро сякаш се гушкахме. Но
всъщност моят свят бе в процес на разпадане.
-
Знаеш ли нещо за баща си? – попита Конър.
Седяхме един до друг докато чакахме. Той постоянно прекарваше пръсти през косата ми,
сякаш харесваше чувството да го прави толкова колкото аз се наслаждавах да галя козината му.
И двамата бяхме неспокойни, нервни, но всеки по различни причини.
Конър се бореше да не се преобразува, за да общува с другите. Знаеше, че Менсън ще стане
подозрителен. Също така можех да усетя и напрежението, което преминаваше през него. Бе
повече от готов за началото на битката.
А аз? Аз се борех да не викам по Менсън. Шанса ми да бъда цяла, да имам способностите да се
преобразувам се изплъзваше.
-
Името му е Антонио. Срещнала го е в Франция.
-
Антонио? Не звучи много френско.
Това не ми бе хрумнало, когато ми го каза.
-
Може би не е французин. Може би просто го е срещнала там. Не целях да науча повече
информация когато го научих. Бях толкова ядосана.
-
Не мога да повярвам, че никога не ти е казала.
-
Знам, но това е майка ми. Понякога си мисли, че ако не се срещне със реалността, тя
просто ще изчезне.
-
Докато ти си точно нейната противоположност.
Този превод принадлежи само и единствено на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
-
Обикновено, но не се чувствам особено добре със срещите си с истината след като не
се трансформирах. Разчитах на някакви извинения, които бяха доста несполучливи.
Той се усмихна.
-
Мога да си го представя. Предполагам, че някой – може би старейшините – е трябвало
да открият нещо. Сродните души обикновено не си тръгват, знаеш, цялото нещо с
маркирането до живот.
Повдигнах рамене.
-
Винаги има изключения. Примерно бащата на Рейв. Не съм сигурна, че някога съм го
виждала трезвен. И всички тези пъти, когато Рейв е идвал насинен на училище. Някои
шифтъри са наследили най-лошото от човешките характери. Мислех си, че е така и с
баща ми.
-
Всичко ще бъде наред, Британи, – увери ме и целуна бузата ми.
Кимнах. За него – може би. Но знаех, че ако трябваше да избера нещата да са по правилния
начин за един от двама ни – ще избера Конър.
Може и да ми бе казал, че ме обича снощи, но емоциите щяха да се изпарят веднъж щом се
върне при глутницата. Баща ми най-вероятно е използвал същите думи към майка ми – но след
това е видял реалността на това, което е. Или може би майка ми е била отвратена, от това
което той не е. Иска ми се да к бях задала повече въпроси, но бях толкова ядосана на лъжите, които е изговаряла през всичките тези години. Струваше ми се сякаш нарочно е искала да
провали живота ми.
-
Когато излезе от тук как изглеждаше? Какво си спомняш от заобикалящата среда?
Оставих малко разстояние помежду ни и започнах да чертая невидима карта с пръст.
Обяснявах пътя, по който бяхме поели към оживената зона. Всичко, което чух, помирисах и
видях бе твърде недостатъчно, в сравнение със богатите усети на шифтърите.
-
Не ме заведоха в лабораторията, – казах тихо.