лошо има да го подкрепя? Освен това, скоро щяха да дойдат да ни освободят.
Менсън свали тениската си. Тъкмо достигна обувките си, когато внезапно изпищя силно два
пъти и падна на пода.
-
Господи, боли!
-
Да не би Девлин да е забравил да спомене това, когато ти е разказвал за нас? – попита
Конър. – Първата трансформация на мъжкия е мъчителна. Позволи ми да изляза от тук
и ще ти помогна да я преминеш.
Менсън се извъртя и се насили да се избута на четири крака. Загледа се в Конър.
-
Не се нуждая от твоята помощ.
Част от мен изпита съжаление към него.
-
Не знаеш какво предприемаш – каза му Конър, успях да усетя напрежението, което
излъчваха думите му.
Тогава Менсън наистина започна да се преобразува, но нищо в това не бе красиво. Тялото му
започна да се изкривява и покрива с козина. Не се превръщаше във вълк, напомняше на човек
– със странно изглеждащи крайници, черти на лицето и козина на места.
Итън и Тейлър тръгнаха заедно към вратата.
Д-р Кейн проклинаше докато отвяряше чантата си, вадейки от там друга спринцовка.
-
Ще те избавя от това.
-
Не! – изкрещя сина му, но повече приличаше на ръмжене, отколкото на човешки глас.
Имаше нещо диво в очите му, но не и вълчо.
Трескаво търсех наоколо за оръжие, нещо с което да мога да освободя Конър. Забелязах
дистанционото за вратата на пода. Бях толкова погълната от Менсън, че досега дори не
осъзнавах, че го е изпуснал. Грабнах го и го насочих към вратата на клетката. Преди да успее да
се отвори напълно, Конър вече се бе преобразувал и излизаше навън, ръмжейки към Менсън,
въпреки че той не бе заплаха за него. Не можеше да контролира разместването на собствените
си крайници.
Погледнах към Д-р Кейн.
-
Той няма да го преживее.
-
Напротив. Ще се уверя, че ще стане.
Погледнах към жалкото, виещо се от агония създание на пода.
-
Трябва да изведете хората от тук.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Взех свалената от Менсън риза и извадих картата ключ от джоба. Конър ме следеше плътно,
докато бягах към вратата. Промуших картата през четеца и натиснах вече отключената врата.
Тогава с Конър започнахме да се състезаваме за собствената си свобода.
Навън бе истински хаос – хората се опитваха да избягат от шифтърите, които бяха приели
вълчите си форми и сега ги гонеха навън, въпреки че изглежда нямаха намерение да ги
наранят. По скоро ги насочваха към изходите. Предполжих, че бяха решили да не нанесат
никакви щети, освен ако не им се наложи и не бях изненадана от това. Дори във вълчата си
форма те носеха със себе си и човечността си.
Видях знак от лабораторията и го последвах надолу по коридора. Конър остана с мен и някак
разбрах, че се е превъплатил за да може да ме предпази. Не притежаваше друго оръжие освен
силната си захапка и силата, но и това му бе достатъчно.
Лабораторията бе празна, с изключение на две маймунки. Чудех се колко ли други животни са
били тук за да направят тестовете си. Бяха ли ги освободили, пускайки ги обратно в гората, или
бяха умрели?
Освободих животинките от клетките им и ги поставих в началото на коридора, където
инстинктите им за самосъхранение щяха да надделеят. До ушите ми достигна звука на счупено
стъкло, когато погледнах назад Конър се бе качил на таблите и разбутваше всичко по тях,
освтавяйки го да се строши на пода. Върнах се назад за да му помогна. Ако бяха решили да
унищожат сградата, така или иначе всичко щеше да се срине, но бе по-добре да унищожим
всичко преди някой да реши да си вземе опасен сувенир.
Когато приключихме излязохме от лабораторията. Сега повече вълци от хора се разхождаха из
сградата. И тогава, и сега – всеки покрай който минех спираше и се вглеждаше. Знаех, че гледат
към мен, чудейки се защо не съм се преобразувала.
А спекулциите се бяха разпространили.
Тогава видях вълк с позната кафеникава окраска да спира пред мен, с отражение на съжаление
в очите си. Разроших козината на мама докато я подминавах.
Конър ме насочи – с леко побутване – навън. Не знаех какъв точно бе плана им, но разбирах
това, че комуникира с останалите. Също така исках да бъда наясно с развоя на нещата, но
всичко ме възпираше. Без значение колко го желаех, никога нямаше да бъда добра сродна
душа за него. Винаги ще го спирам и дърпам назад.
Когато излязох навън видях доста вълци в близост до дърветата. Започнаха да изчезват по