приемам, това което съм.
-
Не искам да ви безпокоя – каза Линдзи докато сядаше срещу мен.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Протегнах се и я прегърнах набързо. Дългите прегрътки пораждаха сълзи.
-
Благодаря ти, че запази тайната ми.
-
Няма защо. Въпреки, че щеше да е по-добре, ако другите не бяха разбрали, че го знаех.
-
Така е – тя направи сериозна грешка, като постави мен пред благото на глутницата.
Никога нямаше да забравя за това.
Обърнах се обратно към мама.
-
Та, баща ми.
Тя притисна ръка до сърцето си.
-
О, Британи. Трудно е да реша от къде да започна. Бе след първото ми пълнолуние. С
Майкъл решихме, че не сме истински сродни души, а просто двама приятели. Всеки пое
по своя път, а аз се чувствах неспокойна, затова отидох в Европа. След това срещнах
Антонио. Той бе от Испания. Бе най-красивия мъж, който някога съм виждала и имаше
най-прекрасния акцент, най-красивите очи. Твоите очи. И беше толкова романтичен.
Тя опря рамото си до моето.
-
Срещнахме се в Британи, Франция. Ето защо те кръстих Британи. Пътувахме из Европа
заедно. Винаги съм чувала, че когато срещнеш сродната си душа е като да те сритат в
корема. Толкова неромантично.
Усмихнах се, спомняйки си как Конър бе казал нещо подобно.
-
Но да се влюбиш – мама каза замечтано – това е чудесно. Случва се с времето. Той ще
каже нещо или ще направи нещо и сърцето ти се стяга.
-
Но те е оставил. Беше ли, защото си шифтър? – попитах.
Майка ми поклати глава.
-
Не, никога не съм му казала. Никога не събрах кураж да го направя.
Можех да си представя това.
-
Обичах Антонио и все още е така. Той бе и още е единствения мъж за мен. Но знаех, че
никога няма да приеме, това което съм. След това разбрах че съм бременна –
продължи – исках да израснеш сред нашия вид затова се върнах тук. Зная, че винаги си
била разочарована, че не съм една от легендарните Тъмни Пазители, но на първо място
аз съм майка. Не съжалявам за това – тя сложи ръка върху бузата ми. – Не искам и ти да
съжаляваш.
-
Не е така. Можех да те разбера, ако ми беше казала.
-
А можеше и да не е така. Този товар бе мой и аз трябва да го нося. Имам предвид,
наистина ли би казала на детето си, че си била бунтовник по време на младостта си?
Може да породи доста идеи.
Тя ме накара да се усмихна. Винаги бе способна да го направи.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
-
Обичам те, мамо.
Примигвайки към мен, тя кимна, стисна ръката ми. Разбрах, че ако кажа още нещо ще
предизвикам сълзите к. Ние никога не сме си падали по сълзите.
Не го помирисах. Нито го чух. Но знаех, че е там. Завъртях се и му се усмихнах.
-
Здрасти.
-
Здравей – каза, седна до мен и обви ръце около тялото ми. – Здравейте, госпожо Рийд.
-
Здравей, Конър – тя ме потупа по рамото. - Мисля, че е време да открия хора по-близки
до моята възраст. Доведох колата, паркирах я на около десет мили оттук. Намери ме,
ако имаш нужда от транспорт.
Явно тя беше единствения шифтър, пристигнал до тук с кола, но освен това и единствения с
дъщеря статик.
-
Ще видим – все още не знаех какви са плановете ми. Всичко, което можех да
предполагам, е че страрейшините могат да ме сложат под домашен арест, задето съм
се представяла за шифтър.
-
Добре – изкрещя Лукас. – Не е останал никой в сградата. Всички да се отдръпнат.
Готови са да я срутят.
Той тръгна към нас, но Кайла го пресрещна наполовината на пътя.
Линдзи се измъкна, отивайки до мястото където Рейв я чакаше.
С Конър станахме, за да си осигурим по-добра гледка.
Серия от експлозии, с точна последователност накараха сградата да се срути, оставяйки само
отломки и прах. Някак си, след всичко, с което се срещнахе изглеждаше ... несъразмерно.
След като нереалните облаци спаднаха Лукас дойде до нас.
-
Отивам да изпратя Пазителите да претърсят за Менсън и Д-р Кейн. Не съм толкова
притеснен за подчинените им, но трябва да открием тях. Можем да ги отведем до
Уолфорд и да ги държим като затворници докато старейшините решат какво да
направят с тях.
-
Ще ти помогна след минута, – каза Конър. – Първо трябва да се погрижа за нещо.
Лукас кимна сякаш знаеше точно какво. Бях притеснена, че може би и аз знаех. Това нещо бях
аз.
Подозренията ми бяха потвърдени когато Конър се обърна към мен с думите: