-
Трябва да поговорим.
Кимнах, съгласявайки се с него.
Хващайки ръката ми, той ме поведе надалеч от другите. Вървяхме дълго и малчаливо. На
хоризонта луната преминаваше през третата си фаза. Не бяха изчакали до новолунието.
Залавянето ни бе объркало плановене им, но накрая, всичко се бе наредило.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Не бях убедена, че това ще ни е последната среща с Био Хром, но никой друг не изглеждаше
толкова обсебен колкото Менсън и Д-р Кейн – така, че в крайна сметка, може би щяха да ни
оставят намира. Винаги можехме да се надяваме, но щяхме да продължим да се подготвяме за
атака. Харесваше ми да мисля, че другите наистина желаят доброто на човечеството, въпреки
че действията им са малко странни.
Намирахме се на ръба на една поляна, близо до изобилието от дървета, когато Конър спря да
върви и се обърна към мен.
-
Наистина ли искаше да бъдеш морското свинче на Менсън? – попита.
-
Не искаше да ме върне в клетката, затова сключихме сделка. Ако той ме върне аз ще
взема първата доза.
-
Защо?
-
Защото исках да съм с теб. Също така искам да съм шифтър толкова отчаяно. Искам да
се трансформирам. Искам да бъда красива.
-
Ти вече си красива.
-
О, Конър – думите ми ме направиха по-щастливи отколкото предполагах, че някога е
възможно. Но имах нужда да обясня, че има и нещо повече от това. – Не можеш да
разбереш колко силно го желая. Трудно е да оставиш мечтата ти да се изплъзне. Да
знаеш, че никога – пресегнах се и погалих бузата му. – Помежду ни няма да потръгне,
ако не мога да се преобразувам.
-
Може да го накараме да потръгне.
-
Бъди реалист, Конър. Можеш да се преобразуваш и да стигнеш у дома до зазоряване.
-
Или мога да се прибера с теб и майка ти.
Засмях се сковано.
-
Да, това ще е първия ти избор.
-
Не казвам, че няма да има трудности, но ще намерим начин да ги изгладим. Освен това
преобразуването е надценено.
С усмивка, притиснах лице в гръдния му кош. Ръцете му се обвиха около мен. Бях ли глупава
мечтателка, за това, че вярвах, че бихме били способни да изградим връзка?
Той задържа лицето ми нагоре към своето с пръсти.
-
Казах ти да не взимаш онази инджекция ако ме обичаш – каза. – Това означава ли, че
ме обичаш?
-
Обичам те от дълго време. Исках да умра мислейки си за теб и Линдзи под
пълнолунието.
-
Можеш ли да отблъснеш тези чувства?
-
Ако ми се наложи. Заслушаваш истинска сродна душа. Не мисля, че аз някога бих
могла да бъда.
Той поклати глава, усмихвайки се.
-
Не мисля, че някога съм познавал някой толкова силен колкото теб.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Тъмнината на луната – Рейчъл Хоторн
Устата му намери моята с безпогрешна точност. Исках да вярвам, че не е защото има отлично
зрение в тъмнината, а заради нещо по-силно. Връзка помежду ни. Майка ми бе говорила за
влюбването. Не можех да отрека, че съм влюбена в Конър. А той каза, че ме обича.
Защо ме бе толкова страх да повярвам на наситеността на чувствата му? Ами ако някой ден
погледне през стаята и усети тръпката, която сигнализира за намирането на истинската му
сродна душа? Как би се чувствал тогава, когато е завързан за мен?
Той се отдръпна.
-
Подушваш ли това?
-
Моник? Все още нося дрехите к.
-
Не. . . това е – вдиша дълбоко – Мен –
Ръмжене отекна във въздуха и тежест се настани около нас, поваляйки ни на земята.
Беше Менсън. Формата му бе повече на човек, отколкото на вълк, но въпреки това бе покрит с
козина. Лицето му бе крикатура на вълчото. Беше сякаш докато се е преобразувал не е успял да
реши точно какво да е.
Дългите му ноктри се врязаха в ръката ми. Изпищях, изритах, маневрирах докато застанах под
него. Конър също се освободи. Той сваляше дрехите си възможно най-бързо, докато аз
започнах да оглеждам наоколо за оръжие. Усетих силата на Менсън. Не мислех, че с няколко
леки движения щях да успея да го съборя.
Той скочи върху гърба ми, събаряйки ме обратно на земята. Не бе пресметнал пространството,
защото когато ме докопа бях до гърдите му, което правеше невъзможно да ме разкъса с
острите си зъби. Ръмжейки и зъбейки се, той се опитваше да достигне до мен, свивайки се.
Това беше всичко, което ми бе необходимо за да го махна от себе си. Бутнах го надалеч.