- Да не се опитваш да докажеш нещо на тях?
- Ако беше така, нямаше да спра изобщо.
Да, вероятно би вървял цял ден без да се умори. Почувствах странна смесица от възхищение
и завист. Нямах си и на идея защо ме е грижа, но исках да бъда равна с него, да бъда
впечатляваща с издържливостта си. Исках той да бъде впечатлен от мен.
Пътеката нарастна съвсем малко. Той започна да върви по-бавно докато се изравнихме
един с друг.
- Та, от колко време си шерпа? – попитах.
Той премести сребърния си поглед към мен.
- Четири години.
- Това ли е причината да ме сложат в твоя екип? Защото си толкова опитен?
Той изглежда ме изучаваше по същия начин, преди да каже.
- Аз те поисках.
Челюстта ми падна, но не мисля, че имаше време да го отбележи, защото в същото време се
спънах в собствения си крак.
Лукас се премести с бързина, която ме порази, хвана ме и изправи преди да се свия под
тежестта на собствената си раница. Неговите големи, топли длани уловиха раменете ми.
Трябваше да бъда унижена от тромавостта си, но наистина не мислех за това. Бях
заинтригувана от това, което каза той.
- Защо – попитах – защо избра мен?
- Защото не мисля, че някой друг би могъл да те защити както аз мога.
- Та ти си какво? Супершерпа? И си мислиш, че съм неспособна да се грижа за себе си?
- Не аз съм този, който се спъна.
Реших, че ще звуча глупаво ако започна да споря, че се спънах заради него, за това че моята
тромавост бе някак негова грешка.
- Ще спрем ли тук? – попита Линдзи, приближи се и ми даде странен поглед.
- Да – каза Лукас. Той осъзна, че още ме държи, пусна ме и се отдръпна, махна раницата
от гърба си с лекотата на някой, който си сваля якето. Облегнах се на дървото и направих
същото.
- Добре, имате петнайсе минути. Подсигурете се, че сте добре хидратирани. – каза Лукас,
когато всички останали ни настигнаха – Аз ще отида да проуча зоната по-напред.
Преди някой да има възможността да отговори, той изчезна между две дървета.
Добре, Мистър Аз-мога-да-ви-оставя-всички-в-прахта, помислих си. Да бъде така.
Докажи, че не си човек и не се нуждаеш от почивка.
- Той никога ли не се изморява? – Менсън попита сърдито докато сядаше на земята, след
като бе свалил раницата си.
- Те казват, че е най-добрия. – обади се Д-р Кейн. Косата му бе тъмна, прошарена с бяло.
Дори в туристическите дрехи пак изглеждаше изискан, както във всеки момент, когато влизаше
за лекция. Не изглеждаше от типа, които имат сил „Индиана Джоунс”. Разхождаше се между
двама ученика – Тайлър и Итън – които носеха голяма дървена щайка, мусещи се силно и
обилно изпотени. Помогна им да оставят съндъка безопасно на земята.
- Какво е това, професоре? – попита Конър.
- Само малко екипировка, която ще използваме да съберем проби, когато стигнем по-
навътре в дивата пирода.
- Трябва сте планирал да съберете много проби.
Д-р Кейн се усмивка по начин, който ми напомни за моя терапевт, когато ми каза, че знае
неща за които моя ограничен мозък никога няма дори и да сънува.
- Имам намерение да изкарам пари от това пътуване. И съм взел само студенти с голямо
любопитство, така че съм сигурен, че е има много неща тук, които те ще искат да разгледат
отблизо.
Менсън не беше единствения, който имаше негодуващи въпроси. Нямах никаква идея какво
пази парка, за да се използват шерпите. Знаех само, че получавам минимална заплата. Мисля,
че нашата истинска награда е способността да прекараме нашето лято в дивото. Нямаше да сме
тук, ако не обичахме това, с което се занимаваме.
Другите градски ученици – Дейвид, Джон и Моник – бяха седнали заедно, докато шерпите
разговаряха. Дейвид и Джон изглеждаха малко стари за студенти. Чудех се, дали не са решили
на по-късен етап от живота си с какво искат да се занимават. Мисля, че са някъде
приблизително на трийсет. Моник бе гъвкавa като супермодел и прекрасна – висока, с кожа с
цвят на шоколадово мляко и безупречен тен.
Като се имат в предвид атрибутите на Д-р Кейн за спечвлването на тези пари, не мисля, че е
добра идея за нас да се разделяме на два лагера: шеприте срещу градските ученици. Изкарах
бутилката си с вода от чантата и седнах до Менсън. Той чоплеше нокътя си.