оглеждах наоколо сякаш върнех нещо грешно? И защо сякаш излязох от кожата си, когато
видях Лукас да се наклонява към дървото, гледащ ме.
Какво имаше в това момче и постоянното му спотаяване в края на групата? И защо се чудех
какви възможности може да предложи той?
- Трябва да тръгваме ако искаме да стигнем определеното място за лагеруване преди да
се стъмни – Лукас внезапно съобщи – Градското момиче, ти си все още с мен.
Като правило, аз съм играч в група – освен, когато не съм. Все още бяхме достатъчно близо
до селото, така че да може да ме изпрати обратно ако възразя. След спъването по-рано, не
можех дори да оспоря, че нямам нужда от наглеждане.
Взех чантата си, сложих я и тръгнах след него.
- Наистина ли е необходимо за мен да вървя в сянката ти?
- За сега – обърна се към нещо зад мен – искаш ли да вървиш с него?
Знаех, че говори за Менсън.
- Може би. Какво общо има с теб?
- Ако попаднем в беда, всичко което ще видиш е неговия бут докато бяга за да е сигурен
за собствената си безопасност.
- Не можеш да си сигурен в това.
- Добър съм в преценката си към хората. Менсън само лае, без да хапе.
- Предполагам ти само хапеш.
Връхчето на устата му се повдигна в нещо, което може да се нарече усмивка.
- Зависи от това дали някой заслужава или не да бъде ухапан.
Преди да успея да отговоря с нещо умно, неговата версия на усмивка изчезна и каза.
- Тук може да има опасности. Стой с мен малко по-дълго.
Той ми говореше за опасности? Знаеше ли историята ми? Защо се интересуваша, така или
иначе? Защото бях начинаещ? Или имаше повече в това? И защо исках да има нещо повече?
Обмислях по-нататъшните си разсъждения, но всички се бяха струпали и ми пречиха.
Свих рамене – доколкото това бе възможно с двутоновата раница на гърба си.
- Да вървим, шефе.
Четвърта глава
- Върколаци? Наистина ли вярваш в съществуванетто на върколаците? – почти се
задуших, за да задържа смеха си, когато зададох въпроса. Малко след като разбрах, че в
разпродажбата клиентите бяха винаги прави, не можех да знаех дали тази мантра е практична
за лагеруващите, които ме наеха за техен пазител. В този случай, те определено грешаха, и аз
просто не можех да го премълча.
Някои от нас седяхме около лагерния огън с Д-р Кейн. Останалата част от деня ни премина
също като сутринта: вървейки през гората, спиращи за почивка, вървейки. Докато не
достигнахме това голямо свободно пространство и Лукас обяви, че ще останем да лагеруваме
тук. Оттогава се бе смрачило.
Сега е вечер и ние печахме бели ружки на огъня. Клише, но пък бяха много добри.
Д-р Кейн ни разказа древни приказки за върколаците, които бяха завладяващи – абсурдни,
но завладяващи – и после започна да говори за петнистите вълци в дивата природа наоколо.
Вълците, които той беше убеден, всъщност, че са върколаците. Мислеше, че тази национална
гора е тяхната ловна територия, където се откъсват от реалния свят.
- Защо това е толкова трудно за вярване? – Д-р Кейн попита в отговор на моя въпрос.
Седящ на малък сгъваем стол, изглеждащше много професионално.Всичко от което се
нуждаеше е червена вратовръзка – Всяка култура има легенди за мъж, който се преобразува в
животинска форма. Легендите се основават на фактите.
- Аз подкрепям Кайла този път. – каза Линдзи, която седеше зад Конър – върколаците
съществуват само в приказките. Примерно митовете за голямата съпка и лохненското
чудовище. Те всички са били развенчани.
- Не знам – каза Конър – Д-р Кейн може да е прав тук. Имаше едно момче в
общежитието, което можеше да е върколак. Никога не се бръснеше, не си решеще косата и
къпеше. Беше трудно да го наречеш човек.
Разсмях се още повече. Всъщност никой от нас не възприемаше теориите си на сериозно.
- Но какво ако е истина? Да съществуват върколаци и да обитават тези гори? – попита
Менсън. Той седеше на дънер зад мен. Бе много практичен с бялата ружа, печейки я съвсем
бавно и внимателно до златисто кафяво. В добрите дни, аз нямах много търпение. Тази вечер
бях изморена като никога до сега. Моите бели ружи бяха набързо изпечени в огъня и напъхани
в устата ми.
- Тогава сме обречени да умрем – правих остоумните забележки от лошия, страшен