дойдохме тук на къмпинг онова далечно лято. Дали тези ловци са ги видели? Разхожахме ли се
сега близо до мястото където вълците са били, близо до това на което родителите ми са
умрели?
Не исках да отида там миналото лято, не бях готова за това. Освен това, никой не
изглеждаше да е запомнил къде се е случило . Или поне така казваха. Може би се
притесняваха, че травмата ще е твърде голяма за мен. Но тази вечер си спомних ниска трева и
ръмжене, което просто не можеше да е сън. Бягали ли сме от вълците? Но Лукас каза, че те
никога не атакуват хора, така че моите странни мисли нямаха смисъл.
Какво наистина се случи през онзи ден?
Захвърлих горната част на спалния ми чувал и станах. Внезапно почувствах нужда да се
измъкна от палатката. Не се погрижих да се съблека по-рано, така че единственото, което
трябваше да направя е да сложа ботите си. Когато най-накрая и това стана, грабнах фенерчето
си. Възможно най-бързо откопчах палатката и излязох навън.
Няколко фенера бяха оставени, но нямаше никой наоколо. Не исках компания. Исках
просто...
Не знаех какво искам.
Изправи се срещу страховете си, Д-р Брендън ми бе казал. Щеше да бъде много по-лесно,
ако знах къде точно се намираха тези страхове. А нямах и един знак. Само това усещане, че
нещо много важно е на хоризонта, нещо което уравновесявах на ръба на промяната. Не знаех
какво да очаквам, но усетих, че е има някаква връзка с миналото и може да засегне и бъдещето
ми. Имах въпроси, но не и отговор – страх без оправдание.
Обходих цялата страна на палатката и навлязох в началото на гората. Направих само
няколко стъпки преди да чуя високи гласове. Бяха близо, някъде около другите палатки.
Знаех, че това не ме засяга, но се приближих.
- Знам, татко. Господи, колко пъти трябва да ти кажа, че съжалявам? – разпознах гласа
му. Това беше Менсън.
- Не желаем да повдигаме никакви съмнения.
- Ти си този, който започна да говори за върколаци.
- Като за легенди.
- Но звучеше като проповед, изповядваше истината за върколаците. Това беше
причината Кайла да те попита дали вярваш в тях. Ти нанесе точно толкова вреди колкото мен.
- Както казах – не съм този, който го започна.
- Сериозно, Менсън, всеки от нашите пазители може да бъде един от тях.
Сложих ръце на устата си за да се възпра да се засмея силно.
- Залагам на Лукас – каза Менсън и аз бях още по-шокирана – Това момче е твърде тихо.
Зловещо е как може да стои толкова безмълвен. Защо изчезва всеки път щом спрем за
почивка? Какво прави, когато го няма?
- Ще разберем. Не се притеснявай, ще разберем.
Стоях там, потресена, а гласовете им ставаха по-тихи, докато се прибираха в палатките си.
Какво казаха? Мислеха, че шерпите са върколаци? Че Лукас е върколак?
Цялата идея за превръщането на хора в животни бе нелепа, но мисълта за някой да вярва в
това беше плашеща. Сетих се за цялата екипировка, която бяха взели. Имаше ли клетка в
големия сандък? Щяха ли да се опитат да хванат вълк? И когато осъзнаят, че вълка е просто
вълк...
Познавах хора, които вярват във всякакви неща, които не съществуват, но това тук ми
изглеждаше малко прекалено.
Промъкнах се между дърветата възможно най-бързо. Със сигурност не исках да ме чуят и да
разберат, че съм присъствала на разговора им. Не мисля, че биха ме убили тихо или нещо
подобно като това, но бях леко озадачена за това, че са тръгнали на експидиция за ловене на
върколаци. Всъщност къде беше истинската вреда? Хората претърсваха небето за НЛО. Някои
вярваха, че са били изследвани от извънземни или са били в космически кораб. Други
инвестираха в смешни екипировки за засичането на съществуващи призраци. Предполагам не
беше толкова странно това, че някой вярваше във върколаците. Мисля, че е това са
умопобъркани неща, но предполагам, че докато не нараняват никой, те имаха права колкото
всички останали да изследват гората.
Когато мислех, че съм достатъчно надалеч, за да не бъда забелязана светнах фенерчето. При
успокояващата светлина, странно, но се почувствах комфортно. Дърветата ме обгръщаха, както
нищо друго. Чух листата да потрепват от бриза, почти като приспивна песен. В един момент,
помислих, че мога да различа майка ми да пее. Не вярвах в духове, но вярвах в душата и
аурата, това което ни прави които сме през живота и отвъд смъртта. Така че, вярата в