върколаците не бе чак толкова луда след всичко.
- Отиваш ли някъде, градско момиче?
Обърнах светлината на фенерчето, ориентирайки се от посоката на гласа. Лукас стоеше зад
мен. Не го бях усетила да се приближава. Как се бе придвижил толкова тихо?
Притиснах ръка към гръдния си кош, където моето бързо подскачащо сърце заплашително
удряше едно ребро.
- Почти ми докара сърдечен удар – гласа ми съдържаше обвинение - с право.
- Какво правиш тук? – попита той.
- Не можах да заспя.
- Затова реши, че е добра идея да се скиташ извън лагера?
- Не се скитах. Само... – Защо обяснявах за себе си? Преместих очите си в неговите. – А
ти какво правиш тук?
- Също не можах да заспя. Какво те задържа будна?
Изразявайки съжаление, че бях така искрена с Менсън по-рано, реших да бъда неясна.
- Прекалено много мисли се въртят в главата ми.
- Родителите ти са убити в тази гора, нали?
Гласа му съдържаше симпатия и разбиране.
- От къде знаеш? – попитах.
- Разбрах миналото лято. Казаха ни защо си тук. Така, че да не можеше да споменем
нещо безчувствено докато те пазим. Сигурно е трудно да се върнеш.
Кимнах, гърлото ми за внезапно се напълни с непролети сълзи.
- Да.
- Ако искаш да се разхождаш още,ще повървя с теб.
- Благодаря… но не съм в настроение за компания.
- Без разговори. Само разходка. Ще те защитавам.
- А ако се загубим?
- Познавам тези гори като собствената си длан. Когато израснеш в Търънт, националния
парк е твоята площадка за игра.
- Добре. Ако нямаш нищо против, просто искам да се поскитам малко. – започнах да
вървя и той налвезе в крачка зад мен. Не исках да си го призная, но с него беше много по-
притно отколкото с дърветата и светлината на фенерчето. Беше хубаво дори само това, че беше
там, без да се нуждае да водим разговори.
Странно, но когато повървяхме достатъчно дълго, вече бях способна да усети уникалния
аромат на кожата му. Беше земно, наподобяваше миризмата на дърветата около нас. Приятно,
могъщо и секси. Не можех да повярвам колко е тих. Преместих светлината на фенерчето към
него за секунда. Той бе бос.
- Не е ли малко опасно – попитах докато връщах светлината обратно напред.
- Краката ми са свикнали. Ходя бос от малък.
- Движеш се много тихо.
- Трябваше да се науча. Конър, Рейв и аз обичахме да играем военни игри с другите деца.
Единствения начин да победим беше да се промъкваме покрай хората неабелязани.
- И ти обичаш да побеждаваш.
- Абсолютно. Играта няма смисъл ако ще я загубиш.
Спрях за да се облегна на едно дърво.Насочих светлината надолу, така че да продължи да
осветява, но лицата ни останаха в сенките. И все пак, продължавах да чувствам, че ме гледа.
- Имаш ли лоши спомени? – попитах. Той знаеше за моят. Исках ни наравно.
- Всеки има лоши спомени.
- Това не е отговор.
- Да. Имам няколко.
Гласа му не съдържаше никакви емоции, знаех че не иска да говори за тях, но само това,че
ги притежава е достатъчно. Въздъхнах тежко.
- Бях с тях, когато ги убиха. Родителите ми. Но не си спомням какво точно се случи. Помня
единствено звука от изтрелите. Бяха толкова шумни. И след това – те бяха мъртви. Подлудява
ме, особено след като дойдох тази година. Миналата година бе сякаш съм в балон, опитваща
се да се оттърся от миналото. Не исках да се срещам с него. Но сега е различно. Мисля, че нещо
вътре в мен иска да се освободи. Не мога да го обясня, но е сякаш съм на ръба да си спомня
нещо наистина важно.
Той се премести по-близо до мен и погали дължината на брадичката ми с кокълчетата на
ръката си. До преди този момент не осъзнавах, че плача. Засмях се засрамена.
- Съжалявам. Не исках да те натоварвам с моите неща.
- Няма нищо. Трябва да е трудно да се върнеш тук. Аз обичам тези гори. А ти сигурно ги
ненавиждаш.
- Ти мислиш, че мога, но аз не. Когато съм тук се чувствам свързана с тях.
Той запази тишина. По някакъв начин, това ме накра да се почувствам по-добре спрямо
него, защото каквото и да беше казал щеше да е банално. Може би трябваше да се отдръпна,
но не го направих. Дори да е усетил болката, не можеше да си я престави.
- Според терапевта ми, трябва да се справя със случилото се, но аз искам просто да го
забравя. Получавам тези кошмари… нямат смисъл.